Днес се навършват две години от символичния рожден ден на финансовата криза, започнала с краха на Lehman Brothers на 15 септември 2008 г. Отново се започнаха коментари и прогнози дали кризата е наистина зад нас или ще ни пресрещне някъде по пътя. А към нея светът вървеше постепенно, но неотклонно.

Още в началото на 2008 г. американският фондов пазар, който през 2007 г. преживя небивал растеж, а Dow Jones преодоля 14 000 пункта, престана да интересува инвеститорите. Разочаровани от него, те престанаха да се интересуват и от всички други фондови пазари. А разочарованието в борсите ражда ръст на цената на златото, което вече създаде усещането за криза. Златото преодоля цената от 900 долара за тройунция, а после и невероятната бариера от 1000 долара за тройунция.

А лидерите на всички развити страни неспокойно започнаха да разсъждават за бъдещата финансова и енергийна криза, усложнена от продоволствена криза, и най- вече положиха старания да снемат вината от себе си за това, което предстои да се случи.

През февруари 2008 г. на срещата на Г7 в Токио беше обявено, че ще се обсъжда тежкото икономическо положение, свързано с кредитната криза в САЩ, големите загуби на американските банки и нестабилните финансови пазари. На тази среща европейските лидери се обединиха в отказа си да направят жертви за справяне с американската кредитна криза и да предложат масирана подкрепа на кредитния пазар.

Подобни разсъждения настроиха бизнеса мрачно- в такива времена не можеш да очакваш ръст на потребителското търсене и да разширяваш производство, въпросът е само да спасиш парите си. Не на последно място за черногледството допринесоха и календарните събития - светът наближаваше 80-тата годишнина от Голямата депресия'1929.

А през септември 2008 г. вече никой не можеше да си затвори очите за истината. Новата световна криза стана неоспорим факт след банкрута на Lehman Brothers- американската инвестиционна банка с активи за 639 млрд. долара. С нея рухна и светът- котировки на акции, цени на петрола и дори злато, защото инвеститорите имаха нужда само от едно: пари, пари и нищо друго освен пари.

Ето как МВФ припомня банкрута на банката, спасяването от държавата на застрахователя AIG и държавната намеса в редица големи финансови институции в САЩ и Европа: „ Тези събития предизвикаха панически настроения, всички финансови операции започнаха да се смятат за рискови, банките бяха принудени да отпишат дългове в огромни мащаби, беше поставена под съмнение платежоспособността на най-големите финансови компании в света. Последва бягство на капитал от световния финансов пазар и влагането на пари в сигурни държавни книжа, чиято доходност рязко падна. Влагането на пари в инвестиционни фондове практически спря. Банките затегнаха условията за кредитиране, акциите рязко поевтиняха".

До април 2009 г. МВФ оценява кризата на 4.054 трлн. долара. Най-големи загуби от лоши кредити търпи световната банкова система- 2.47 трлн. долара, като за две трети от тях банките не съобщават на никого.

Стартира кампания на взаимни обвинения. Европейските лидери обвиняват Америка, опозицията в Европа пък обвинява тях. Америка обвинява собствените си финансови кръгове, а после им помага, отделяйки 700 млрд. долара, за да не бъде обвинена в бездействие. За да не бъде обвинен в разточителност, щатският Сенат пък отказва в средата на декември 2008 г. 14 млрд. долара държавна помощ за автомобилната промишленост в САЩ.

Спекулантите на световните валутни пазари приемат това за знак за неспособността на американските власти да помогнат на икономиката и започват да играят срещу долара, принуждавайки щатските власти все пак да се оправдават и все пак да обещаят помощта.

Правителствената помощ в частния сектор придоби наистина глобални мащаби- в различните си форми тя стигна до национализация. В началото на октомври администрацията на Джордж Буш все пак се преборва до правото да похарчи парите от спасителния пакет за изкупуване на безнадеждните дългове на щатските банки под лозунга „Това е нужно не на Уолстрийт, а на обикновените американци"

Европа също разбира, че трябва да национализира това-онова. В началото на октоври 15 страни от еврозоната и Великобритания започват масирани парични вливания на над 1 трлн. евро във финансовата система. Целта е да се възстанови междубанковото кредитиране. Така и междубанковото кредитиране се национализира.

Взема се и решение за пряко изкупуване на акциите на закъсалите банки в еврозоната. В кампанията се включват дори и страни, нямащи нищо общо с еврото като Норвегия, която заявява, че ще придобие норвежкия клон на търпящата бедствие исландска банка Kaupthing.Великобритания пък придобива 60% от акциите на Royal Bank of Scotland и 43.5%при принудителното сливане на HBOS и Lloyds TSB.

САЩ отговаря със съвещание, на което са поканени ръководителите на най-големите щатски банки и на което Хенри Полсън съобщава, че е взето решение за придобиване на пакети акции на „голям брой банки" и други финансови институции на обща стойност 250 млрд. долара. В допълнение Вашингтон издава държавни гаранции за 3.5 млрд. долара и национализира ипотечните компании, разпореждащи се с 5.3 трлн. долара.

През 2009 г. новият президент на САЩ Барак Обама продължава работата на своя предшественик с план за бюджетна помощ на американската икономика за още 787 млрд. долара.

На първата годишнина от кризата - септември 2009 г., властите на всички страни започнаха да отчитат ефективността на изразходваните средства и да уверяват, че в техните страни спадът на производството е спрял и започва умерен ръст.

Сега сме втората годишнина от кризата и вече не вярваме, че не всичко е толкова лесно, колкото изглеждаше. Безработицата в САЩ през 2008 г. беше 5.8%, през 2009 г.-9.3%, през юни 2010 г. 9.5%. Показателите във Франция по същото време бяха съответно 7.8, 9.4 и 10%. Във Великобритания- 5.6, 7.6 и 7.8%.

Упоритото нежелание на щатските работодатели да наемат работници доведе до това през миналата седмица Вашингтон да обяви нова серия държавни стимули за икономиката, включваща данъчни облечения и бюджетни вложения в инфраструктурни проекти.

Ще има ли втора вълна на кризата? Това вълнува всички днес. Преди ден Уорън Бъфет заяви, че не вярва в такава възможност. Не толкова оптимистично бяха настроени участниците в конференция в италианския г. Чернобио, събрани от целия свят. Според тях изкуствените мерки, приети от властите във всички страни, са изчерпали стимулиращото си действие, но за комбинация са отворили огромни бюджетни дупки, които никой не знае как ще бъдат запушени. Тенденцията в САЩ например е страната да харчи за обслужване на вътрешния си дълг повече, отколкото за отбрана.

По-лошо- властите в развитите европейски страни научиха частния сектор, че държавата е винаги на помощ и оттеглянето й предизвиква усещане, граничещо с паника. В Чернобио Жан-Клод Трише- ръковдителят на ЕЦБ, дори започна да разсъждава как Гърция може да излезе от еврозоната и как това ще бъде катастрофално за световните финанси.

Така че в известен смисъл втората вълна на кризата не предстои, а вече започна и започна с това, че държавите поеха върху себе си финансовите проблеми на частния сектор.