Когато Ото фон Бисмарк въвел първите пенсии за работници над 70 години през 1889 г., продължителността на живота на един прусак е била 45 години.

През 1908 г., когато Лойд Джордж налага плащането на 5 шилинга на седмица за бедни хора навършили 70-годишна възраст, британците, и по-специално бедните, са били щастливци, ако надживеят 50 години. Към 1935 г., когато Америка създава своята пенсионна система, официалната пенсионна възраст е била 65 - 3 години над средната продължителност на живота на типичния американец. Финансираното от държавата пенсиониране е било създадено да бъде кратък лъч светлина в края на живота на малцина отрудени хора. Това пише списание "Икономист".

Сега пенсионирането е за всички и често продължава колкото преди е продължавал цял човешки живот. В някои европейски държави средно пенсионерът получава пенсия повече от четвърт век. В Америка официалната пенсионна възраст е 66 години, но средният американец се пенсионира на 64 и може да се предполага, че ще живее още 16 години. Средните разходи за държавни пенсии в страните от ОИСР възлизат на над 7 процента от БВП (през 1935 г. в САЩ те са възлизали само на 0,2 на процента). В някои страни сегашните показатели могат да се удвоят до 2050 година, без да включваме разходите за частни пенсионни влогове и допълнителното харчене за здравеопазване и дългосрочни социални грижи.

Побелели и горди от това

Идеята, че "всички ние остаряваме", е неоспорим факт, но малко правителства, работодатели и граждани са осъзнали накъде води по-дългият пенсионен период: води към края цялата концепция за пенсионирането. Дали ни харесва или не, връщаме се в света преди Бисмарк, където не е съществувал официален възрастов праг за спиране на трудовата дейност. Това връщане няма да стане за една нощ, но подготовката може да започне от сега - за да е сигурно, че когато неизбежното дойде, промяната ще е към по-добро. Би трябвало да е за по-добро, тъй като причината за трансформацията е донякъде провокирана от нещо прекрасно: хората живеят все по-дълго. Продължителността на живота се удължава с 2 до 3 години всяко десетилетие въпреки повтаряните прогнози, че тя ще достигне своя лимит. Столетниците бяха много голяма рядкост; сега само в Америка те са 100 000. До края на този век сто години може да е новата официална продължителност на живота.

Застрашителното застаряване на обществото е причинено от две други демографски промени. Първата е, че в повечето богати страни жените не раждат достатъчно бебета, за да поддържат числеността на населението (изглед, който може да удовлетвори много зелени, но не много правителства); втората е, че огромното бейби бум поколение, родено след Втората Световна война, е започнало да се пенсионира. През 1950 г. в страните от ОИСР на 7 души на възраст 20-64 години се е падал един на 65 или повече. Сега съотношението е 4 към 1 и е на път да стане 2 към 1 през 2050 година. Това ще прекрати захранването на държавните пенсионни фондове със социалните осигуровки на младите работници. В богатите страни по този начин се генерира по-голямата част от пенсионното осигуряване.

Примамливо е да се мисли, че някои от дупките в работната сила на богатите страни могат да бъдат запълнени с имигранти от по-бедните държави. Те вече обясняват в голяма степен поне малкия естествен прираст на страните от развития свят. Но когато застаряването наистина стане факт, недостигът на работна сила ще бъде толкова голям, че потокът от имигранти би трябвало да се увеличи пъти повече. Като се има предвид политическата съпротивата дори срещу сегашните нива на имиграция (както показаха последните избори за Европейски парламент), това, за съжаление, не изглежда вероятно.

Затова отделните граждани, компаниите и правителствата в богатите страни ще трябва да се адаптират. Има някои признаци, че първите две групи започват вече да го правят. Много работодатели остават с предразсъдъци срещу по-възрастни работници и невинаги без причина: производителността на физическия труд при хора на средна възраст се понижава, а по-възрастните хора често по-бавно овладяват новата работа и не се чувстват комфортно с новите технологии. Но хората, надхвърлили пенсионната възраст, не трябва задължително да продължат да работят на същата позиция. В Япония, където пенсиите са спартанско ниски и много от хората продължават да работят и в края на 60-те и дори 70-те си години, големите компании като Хитачи са намерили начин повторно да назначават на други длъжности с по-ниско натоварване и със значително по-ниско заплащане вече пенсионирани служители.

В други страни работодателите не са толкова изобретателни. Все пак магазини като "Уолмарт" или британския "Би енд Кю", както ресторанти за бързо хранене като "Макдоналдс", са започнали да наемат пенсионери, защото техните клиенти ги намират за по-любезни и отзивчиви. Също недостигът на висококвалифицирани кадри вече създава възможности: през последната една-две години недостигът на инженери в Германия накара някои компании да върнат своите стари служители. След като работната сила започне да намалява, от около 2020 година, работодателите няма вече да имат избор. А по отношение на самите по-стари работници, те изглежда желаят да продължат да работят и след пенсиониране. Проучване, направено по поръчка на в. "Файненшъл таймс" от агенция "Харис", наскоро показа, че повечето американци, британци и италианци биха работили по-дълго срещу по-голяма пенсия (макар че германците са били доста по-малко ентусиазирани). Това, със сигурност, изглежда логично: стига работата да не е твърде обременяваща, много хора имат и физическа, и психическа полза от това да правят нещо, което да ги извежда от дома. Много от хората от следвоенното поколение казват, че не искат да се оттеглят напълно, но често предпочитат да работят на по-къси смени. Ако искат да продължат, ще трябва да приемат, че заплатата ще се движи и нагоре, и надолу.

Всичко ще се оправи, поне донякъде

Могат ли правителствата да гарантират, че неизбежното приспособяване ще премине гладко? В близкото минало някои политически мерки граничеха с демографската лудост - като например схеми за "създаване на работни места", които насърчават по-възрастните работници да се пенсионират на по-ранна възраст. Много от мерките, които по принцип са логични, като възможността за прехвърляне на обществените осигуровки, насърчаването на имиграцията, на личните спестовни влогове или реформирането на здравеопазването, изглеждат сега още по-логични. Забраната на задължителната възраст за пенсионирането в частния сектор (както направи Америка) изглежда разумно, както и създаването на по-добри условия за пенсиониране. И най-вече, възрастта за държавно пенсиониране трябва да бъде увеличена.

Последното удължаване до 67 и 68 години по същество компенсира по-голямата продължителност на живота: 70 би било по-добро число. Досега само Дания пое радикалната крачка да обвърже възрастта за пенсиониране с продължителността на живота. Някои мерки няма да са популярни. Частните пенсионни влогове, които биха покрили част от всичко това, миналата година се обезцениха почти с една четвърт до ужасяващите 5,4 трилиона долара. Но както икономистът Хърб Стейн посочи, "ако нещо не може да продължава вечно, ще спре". По-добре да се опитаме да се насладим на резултатите.

Източник: БТА