Голямата депресия от 1929-1933 г. в САЩ бе предизвикана от неправилна политика. По-точно от неспособността на страната да реагира на рязкото съкращаване на паричната маса заради широкомащабните банкрути във финансовата система и съкращаването на обема на кредитите. Това доведе до многогодишна дефлация, безработица и икономически спад. Това е заключението на американските икономисти Милтън Фридман и Ана Шварц, обърнали внимание на паричния характер на Голямата депресия, в книгата си от 1963 г., станала библия на монетаризма, A Monetary History of the United State 1867-1960.

Младият учен Бен Бернанке в средата на 90-те години потвърди изводите на Фридман и Шварц. Изследвайки ролята на златния стандарт в икономиката преди Депресията, той показа, че колкото по-рано страните излязат от тази система, получавайки възможност за увеличаване на паричното предлагане, толкова по-бързо излизат от Депресията.

Трудовете на Бернанке по тази тема са класика в западните университети, а самият той е смятан за един от най-добрите познавачи на най-голямата икономическа травма в САЩ и целия свят до края на XX в.

Клетвата на Бернанке. Като член на управителния съвет на ФЕД, през 2002 г., в реч, посветена на 90-годишнината на Фридман, Бернанке заявява: „Като представител на ФЕД, искам на кажа на Милтън и Ана: по отношение на Голямата депресия, вие сте прави- ние я допуснахме. Ние много съжаляваме за това. Но благодарение на вас, никога няма да я повторим". Само шест години по-късно съдбата му предостави случай да използва своите обширни теоретични познания на практика и той наистина спази обещанието си.

След като всички традиционни методи за смекчаване на паричната политика бяха изчерпани (лихвите на ФЕД бяха намалени практически до 0 през декември 2008 г.) Бен Бернанке се наложи да издирва нетрадиционни начини за борба с надигащата се рецесия. Трябваше да не се допуска намаляване на паричното предлагане и дефлация, както се случи по време на Голямата депресия.

Монетарните лостове. В условията на нормално функционираща икономика обемът на паричната база се контролира достатъчно надеждно от централните банки, които пряко регулират размера на паричната маса, основните лихвени проценти в икономиката и размера на задължителните резерви на банките. ФЕД осъществява операциите на открития пазар, купувайки или продавайки ценни книжа, преди всичко краткосрочни щатски държавни облигации, за регулиране на ликвидността на банковата система. Чрез тези операции се осъществява таргетирането на валутния курс на ФЕД (който почти винаги е малко по-различен от целевия). Колкото по-висок е той, толкова по-голям доход носят на притежателите си краткосрочните държавни облигации, и следователно толкова по-големи са всички останали лихви в икономиката. Купувайки ценни книжа, ФЕД емитира пари, които банките могат да насочат към кредитиране- колкото по-ниски лихвите, толкова по-евтини кредитите. На свой ред кредитополучателите насочват получените кредити към покупки на стоки и услуги, а производителите отново слагат получените пари на депозити, способствайки за общия ръст на банковата система. След това цикълът се повтаря.

Така описаната система рухна през 2008 г. Обичайното мултиплициране, което създаваше ФЕД на паричната база, се срина- банките вместо да повишат кредитирането, го намалиха, кредитополучателите също не проявиха предишната си бързина. Традиционните методи за влияние върху паричното предлагане на ФЕД - дисконтовия процент и процента на задължителни резерви - се оказаха недостатъчни по време на тежката криза.

Само не падай духом! Наложи се да се пробегне до нетрадиционни, радикални мерки. Политиката на количествени улеснения, стартирала през март 2009 г. и възобновена през ноември 2010-а, технически се свеждаше до изкупуване на ипотечни облигации и и дългосрочни държавни облигации на свободния пазар. За реализацията на тази програма бяха напечатани колосални по обем пари- паричната база нарасна почти три пъти.

Мнозина смятат, че безпрецедентната емисия в рамките на програмата за количествени улеснения доведе до излишък пари на пазарите, което създаде инфлационния натиск.

Реалността, според известния специалист по монетарна политика Ричард Ку от Номура, е малко по-различна. Ако приемем обема на паричната маса, паричната база и кредитирането на САЩ от август 2008 г. за 100, то се оказваме в ситуация твърде различна от тази от учебниците. До 2011 г. паричната база е нараснала до 300, а паричното предлагане- едва до 115, а кредитирането предсказуемо се е съкратило до 90.

Всичко, което постигна Бен Бернанке за сметка на своето чудовищно по своите мащаби наливане на пари, е това, че ръстът на паричното предлагане е останал в общи линии на докризисното ниво и нищо повече. Просто никой не искаше да взима нови кредити, всички по възможност се опитваха да погасят старите, а политиката на количествени улеснения само неутрализираше негативния ефект на деливъриджа. Ако ФЕД не бе пристъпил към двойните количествени улеснения, сривът на паричното предлагане щеше да е сравним с Голямата депресия. Но историята не познава условно наклонение, така че Бен Бернанке едва ли ще доживее благодарност.

Залог на ребалансиране. Освен удържане на докризисните темпове на ръст на паричното предлагане, ръководителят на ФЕД имаше още една цел- да повиши за сметка на количествените улеснения стойността на американските активи, смята още Ку. „Ефектът на богатството"- това хората, притежаващи скъпоструващи активи да се чувстват по-богати, да харчат и да вземат повече кредити, създава предпоставки за ръст на икономиката. Практически Бернанке накара инвеститорите да тръгнат по пътя на ребалансиране на своите портфейли.

От ноември 2010 до юни 2011 г. ФЕД изкупи дългосрочни държавни облигации на стойност 600 млрд. долара, практически почти цялата емисия за този период. Това означава, че частните инвеститори не са успели да повишат обема на тези книжа в своите портфейли за периода. От друга страна, това, че в САЩ кредитополучателите се опитват да се разплатят по вече съществуващите дългове и не помислят за нови, означава, че инвеститорите все така не увеличават частния дълг в своите портфейли . Това ги постави пред твърде ограничен избор, а именно- покупка на акции или стоки. Третата потенциална опция (недвижими имоти) разбираемо не участваше.

Дали този механизъм на ръст на цените на акциите и стоките бе балон? Вероятно Бернанке се надяваше, че задействаният от него механизъм на ръст на пазара посредством ефекта на богатството ще доведе до оживление на търсенето и съответно на икономиката. В този случай с времето ще се повиши и фундаменталната стойност на компаниите, т. е. няма да се образува балон или ако се образува, постепенно ще спадне. Логично- да, но дали това бе реалистично?

Неединен монетаризъм. Дали можем да очакваме трети рунд на количествени улеснения, все още не знаем. Но във връзка с това да обърнем внимание на един елемент от антикризисната политика в САЩ, а именно- невлизащата в компетенциите на Бернанке фискална и бюджетна политика.

Преди Голямата рецесия бюджетната политика не се разглеждаше в качеството си на ефективна антикризисна мярка, смяташе се, че това са остатъци от кейсианство. Навремето Алън Грийнспан заяви, че борбата с рецесията е изключително негов прерогатив, бюджетната политика няма нищо общо.

Рецесията обаче възроди кейсианския подход не само в САЩ, но и по целия свят. Рязкото увеличение на правителствените разходи трябваше да подкрепи щафетата на търсене, в която частният сектор изоставаше. Нобеловия лауреат Пол Кругман пък показа, че в периоди, когато търсенето в икономиката пада твърде много, само парична политика не е достатъчна - трябва да се молите и на Фридман, и на Кейнс.

Слабият ръст на паричното предлагане в САЩ не можеше да бъде подкрепен само с количествени улеснения, трябваше му и втора патерица - огромните публични разходи, които доведоха бюджетния дефицит на САЩ до 10% от БВП.

Така американската икономика заприлича на инвалид, застанал на двете си патерици- завършващата в края на този месец политика на количествени улеснения и държавните разходи, раздули бюджетния дефицит. Ако махнете една от патериците- той ще падне.

Точно от това се страхува Бен Бернанке- плановете за намаляване на дефицита, активно обсъждани в Конгреса. А ако Конгресът махне финансовата патерицата, Бернанке едва ли ще може да махне своята. Тогава ни чака не само QE3, но и QE4 и не се знае колко още.

Но Бернанке няма друг избор- той трябва да изпълни даденото на Милтън и Ана обещание.

Анализ на сп. Финанс, публикуван със съкращения