Европейският съюз се оказа твърде голям и твърде разнороден, за да представлява нещо единно. Допреди гръцката криза можеше още да се мечтае за формиране на общоевропейска супердържава с универсални правила за всички. След Гърция това вече е невъзможно, смята руското сп. „Эксперт".

Евроскептиците и преди са повтаряли, че да се управлява Гърция, както една Холандия, например, е невъзможно. Да, западноевропейското ядро на Европейския съюз е еднородно, поради което е възможно задълбочаване на интеграцията, но разширяването на ЕС води до загуба на контрол.

Това и наблюдаваме днес. Няма нищо изненадващо, когато едни правила работят добре в определени културни ареали, но се провалят в опитите да се наложат в нееднородния социално-икономически ландшафт.

Какво да кажем за членството на Румъния и България в ЕС? Освен, че проблемът, да речем, с корупцията в румънската полиция автоматично става проблем и на германските правоохранителни органи. Ако може да извършите престъпление в Германия, след което да се наложи да подкупите прокуратурата в Румъния, то кому е нужна тази евроинтеграция? Проблемът с корупцията по периферията е проблем на целия съюз.

Когато Евросъюзът увеличаваше членската си маса ударно, водещо бе допускането, че чрез интеграцията изоставащите роднини ще догонят развитите. Но кризата показа, че това не се случва.

Унгария, Латвия, Гърция, примерите от последните месеци са достатъчни, за да лъсне очевидното - изоставащите държави няма да догонят лидерите, а ще изостанат още повече от тях. Периферията на ЕС се маргинализира. Достатъчно е да видим само в какво се превърна една Унгария - невероятна за Централна Европа безнадеждност.

До скоро бе модерно да се говори за Европа „на няколко скорости" - който е готов да продължи напред, а останалите ще наваксат изоставането си. Но колкото времето тече, толкова по-ясно става, че Европа не е „многоскоростна", тя е „на различни етажи". Единната валута само ускори процеса, придавайки му различна дълбочина.

Един от „бащите" на еврото, нобеловият лауреат Робърт Мандел, показа в теорията на оптималните валутни зони, че единната валутна зона от няколко различни държави е оптимална тогава, когато съществува и система за приток на капитали, и система на миграция на работна сила.

Това позволява да се изглади неравномерния темп на икономическо развитие в отделните региони на зоната. Но европейската практика, с многообразието си от култури и езици показва, че компенсиращите механизми не функционират гладко. В ЕС няма единна бюджетно-данъчна политика, а да си представите гръцки селяни, припечелващи в Ротердам или Хамбург е доста трудно.

Изоставащите региони по-скоро деградират, отколкото догонват. Смяташе се, че прибалтийските страни бързо ще преминат към еврото, но перспективата е отхвърлена от всички. С отчитането на проблемите им и гръцката криза е неясно кога това изобщо би могло да се случи.

Ето защо, колкото по-напред върви ЕС, толкова повече той напомня една империя, на която основният белег е именно мозайката, в наличието на различно регулиране в различни региони. В метрополията нормите са едни, в периферията - други.

Малките и икономически не толкова силните държави имат малка възможност да защитават интересите на своите граждани на общоевропейската сцена. При това липсва и единното политическо пространство в ЕС, общоевропейската демокрация не съществува.

„Президентът на Европа" избират държавните глави и правителствата. Европейският парламент играе откровено декоративна роля. Всичко това еднозначно говори за това, че в Европа се появяват държави втора категория, което означава и хора втора категория.

За да удържат контрола, страните от ядрото и най-вече Германия и Франция, трябва да поемат все по-голяма отговорност за Европа като цяло, а това означава и въвеждане на по-строги правила.