През последните седмици дискусиите около рекордния бюджетен излишък не стихваха. Изказваха се какви ли не мнения, но в крайна сметка Министерският съвет предложи на Народното събрание да одобри над 1.2 млрд. лв. допълнителни бюджетни кредити по Бюджет 2008.

Въпреки ясната позиция на Института за пазарна икономика (ИПИ), че парите от бюджетния излишък трябва да бъдат използвани само и единствено за т. нар. фундаментални реформи (визирайки основно пенсионната система), правителството реши просто да профука голяма част от тези пари.

Ще има еднократни добавки за пенсионерите, ще се раздават енергийни помощи, ще се налеят пари в БДЖ и разбира се, ще продължаваме да строим магистрала Тракия. Имайки предвид характера на тези разходи, както и фактът, че капиталовите разходи в България някак си не се получават (или по-скоро потъват вдън земя), можем спокойно да твърдим, че тези разходи няма по никакъв начин да променят начина ни на живот през следващите години.

Ние, в ИПИ, вярваме, че тази промяна беше и продължава да бъде абсолютно постижима. Този допълнителен ресурс, с който разполага държавата, не трябва да бъде харчен безразборно, а да бъде използван така, че да подобри начина ни на живот.

В страната ни има определени сфери (като пенсионна система, здравеопазване и образование), които са крайно проблематични, а в същото време са неизбежна част от живота на всеки един от нас.

Промените в тези области са повече от наложителни и наличието на въпросните допълнителни средства е абсолютна предпоставка за предприемането им. Ние считаме, че реформата на пенсионната система е приоритетна и съответно нашите предложения бяха насочени в тази посока. Дали са били основателни?

Има ли някаква основа, върху която да стъпят тези предложения? Има ли някаква теория какво да правим, когато се формира бюджетен излишък? Нека потърсим отговорите на тези въпроси отвъд океана. Какво ли мислят по темата... един нобелов лауреат и един човек, който, на практика, е водил икономическата политика на президента Рейгън?

Малко известен факт е, че наред с всички останали свои трудове, нобеловият лауреат Гари Бекер (Gary S. Becker) изследва и допълнителните харчове на правителствата по света.

Преглеждайки публичните разходи в страни, където са се формирали излишъци, Бекер достига до извода, че независимо от политическата система в страната, правителствата с лека ръка правят допълнителни харчове, като профукват поне 2/3 от генерирания излишък (Бекер, 2000 г.).

На практика, неочаквано високите приходи в бюджета не водят до по-ниски данъци през следващите години, а до създаването на нови правителствени програми и разширяването на стари такива. Всъщност, Бекер ясно заявява, че излишъкът рядко става причина за провеждането на ключови реформи, тъй като правителствата просто харчат всички получени средства - независимо дали има непредвидени или свръх приходи (това Бекер нарича „flypaper effect"; Бекер, 1998 г.)

„Бюджетните излишъци генерират по-високи разходи, които често остават перманентни, дори след години бюджетът да премине към дефицит. Изключително политически трудно е да се ореже дадена програма, след като веднъж вече е започнала или пък се е разраснала. Винаги има облагодетелствани групи от обществото, които се борят с зъби и нокти за своите облаги." (Бекер, 1998 г.)

В края на 1997 г. в САЩ се случва нещо крайно неочаквано. След 29 години на постоянни бюджетни дефицити федералният бюджет на САЩ се уравновесява, а през следващите 4 години се генерират и излишъци.

Интересен е и самият факт, че тези излишъци се планират с 3-4 години напред и дебатите около тяхното разходване се водят с поне 2-3 години аванс, а не в последния момент.

Мащабната дискусия обаче започва още през 1997 г., когато се очаква, че тези бюджетни излишъци ще бъдат устойчиви и ще се задържат за години напред. На 23 октомври 1997 г. за изслушване по тези въпроси в бюджетната комисия на САЩ (House Budget Committee) е поканен Уилям Нисканен (William A. Niskanen) - председател на Съвета на директорите на института „Катон" (Cato Institute) за периода от 1985 г. до момента; председател на съвета на икономическите съветници на президента Рейгън и член на Надзорния съвет на ИПИ.

В това слово, произнесено преди повече от 10 години, Нисканен застъпва една единствена теза - бюджетните излишъци трябва да се използват само и единствено за фундаментални реформи.

За него съществуват само две алтернативи - на първо място да се направят тези реформи, а при положение, че това не е по силите на управляващите, тези средства да се използват за погасяване на държавния дълг. Специално внимание се обръща на неефективността на всякакви малки харчове ("mishmash of small spendings"), както и на безсмислието от козметични данъчни облекчения („tiny tax cuts"). Всъщност, Нисканен говори не само за фундаментални реформи, но и директно визира пенсионната система:

„Най-правилното използване на бюджетния излишък би било по посока на финансиране на абсолютно необходимото преминаване от сегашната разходопокривна пенсионна система (pay-as-you-go social security system) към капиталова система, основана на лични пенсионни сметки (advance funded individual accounts). Не трябва да има никакво съмнение, че подобна промяна е наложителна" (Нисканен, 1997 г.)

Накратко, всичко казано от Бекер е в сила за българското правителство, което просто не устоява на изкушението да похарчи голяма част от допълнителните средства в бюджета. От друга страна, предложението на Нисканен е напълно адекватно за българската действителност и не случайно предложенията на ИПИ бяха, на практика, идентични.

Пред нас се е отворила възможността да променим нещо изначално в начина си на живот и да си осигурим по-добро бъдеще. Сега е момента да... „хванем бика за рогата" (Хосе Пинера, 1996 г.).

Автор: Петър Ганев (Институт за пазарна икономика)