Седейки в Лондон, където чете вестници и разговаря със съседи, обикновеният гражданин непрестанно си задава въпроса: "Как се случи всичко това?". Вървейки из улиците на Атина обаче същият този въпрос има далеч по-драматично значение.

Италия се разпада. Испания и Португалия са на ръба. Ирландската мечта се превърна в ирландски кошмар. А балтийските перли на ЕС почти рухнаха икономически. Унгарският полет към стандартите на Запада внезапно бе спрян, а през 2008 Светата троица на фискалната стабилност - МВФ, Световната банка и ЕС, трябваше да отпусне на Будапеща 25 млрд. долара заем.

От целия Евросъюз единствено Полша успя някак си да избегне свирепата рецесия. На фона на всичко това човекът с вестника в Лондон би сметнал, че най-слабите са били ударени най-силно от парцала на кризата. Но това всъщност не е така, коментира днес "Ал Джазира", цитирана от БГНЕС.

България е най-бедната членка на Европейския съюз. БВП на глава от населението е едва 10 600 долара и страната изостава с години от съседката си Турция. България освен това е най-неефективната членка на съюза. За да създадете единица от БВП в нея, се нуждаете от над два пъти повече енергия от средното за ЕС. И това е от гледна точка на покупателната способност. В номинално изражение българската икономика е осем пъти по-неефективна от енергийна гледка точка от средното ниво за Евросъюза и шестнадесет пъти по-непродуктивна спрямо японската.

София и Букурещ освен това са най-критикувани заради бавните си реформи, корупцията, организираната престъпност и затлачената администрация, която дори не може да се справи с щедрите европейски фондове.

Наскоро двете балкански държави не бяха допуснати до Шенгенското пространство - зоната за свободно движение на европейски граждани. На пътя им се изправиха холандското и финландското правителства. Румънците в отговор забавиха вноса на холандски лалета. А България отмени посещението на холандския премиер. Големият европейски клуб все още по някаква причина чувства, че е направил огромен жест, като е приел последните си две държави да застанат редом до останалите, бляскави членки.

Но ако пътувате от страна в страна и обиколите Европейския съюз, може да забележите, че като изключим склонността на българите да се оплакват от правителството и съдбата си, настроението в страната изобщо не е толкова депресиращо, колкото в богатите ъгли на континента.

И за това си има причина. Досега най-бедната членка на съюза бе изненадващо устойчива на постоянните вълни от европейски икономически катастрофи. Страната не е част от еврозоната, но валутният й борд е силно обвързан с проблемното евро. Би било наивно обаче да смятаме, че дистанцирането от еврозоната е достатъчно, за да оцелееш и просперираш. Има много други фактори, които допринасят за това. А от София могат да се научат много неща

Неправилно управление.

През 1989 България случайно успя да свали комунизма. Българският площад "Тахрир" бе залят от хора не преди, а след промените. Лъчът надежда бе последван от катастрофални и некомпетентни политически решения, които срутиха икономиката. София тогава наследи огромния външен дълг, натрупан през последните години на комунизма, когато режимът отчаяно се опитваше да спаси лицето на изгнилата си утопия, като тегли заеми от Запада. По-малко от година след падането на комунизма, България спря да обслужва външния си дълг. Дори това екстремно решение обаче не доведе до положителни икономически промени. Реформите подминаха банковата система и губещите държавни предприятия, което през 1996 доведе до покачване на вътрешния дълг до катастрофални нива. През 1997 най-после търпеливият български народ излезе на улиците и поиска предсрочни парламентарни избори.

Избрано бе ново правителство. То не бе кабинет на икономически магьосници, но бе правителство с мнозинство, което бе принудено да следва строгите правила, наложени от МВФ. Правителството бе икономически покорно и дисциплинирано. Това бе повратният момент за страната. Банките бяха поставени под стриктен контрол, а валутният борд въведе стриктна фискална дисциплина.

Неправилното управление на икономиката обаче остави дълбока рана в сърцата и умовете на гражданите и политиците. Семействата и държавата харчеха скромно и не смееха да теглят заеми. Икономическото доверие така и не се върна. Правителството бе толкова уплашено да не харчи прекалено много, че преди кризата през 2007 данъчните приходи бяха с 2 млрд. повече от заложените в бюджета, или с над от 6% от БВП. България освен това получи мъдростта на бедността - не харчи собствените си пари! Тази пестеливост не се промени дори и след влизането на страната в щедрия Европейски съюз, когато на София бяха предложени пари от джобовете на други народи.

Свикнали със затягането на коланите.

Преди няколко години, когато попитах мой приятел дали икономическата криза ще има драматично въздействие върху живота в България, той отвърна: "Не мисля, че нещо ще се промени. Българите живеят в мизерия и след като икономическата криза удари, те ще продължат да живеят в мизерия", отбелязва авторът на коментара.

В това изказване имаше известна доза истина, но не бе изцяло вярно. Част от мистерията в случая е какво значи за западните правителства "затягането на колани". Съкращаването на разходи в сравнение с очакванията на европейските потребители преди 2008 е именно това - мизерия. Но затягането на колани в България е нещо значително по-сложно. То датира отпреди икономическата криза и е не просто широко разпространено, то е дълбоко вкоренено и систематично. Социалните услуги в балканската държава са нищожни. Българите работят усърдно, но харчат малко. Училищата и домовете за деца разчитат на дарения от частния сектор. И изглежда, правителството е наясно, че е неспособно да гради социална държава. Неспособно е не само финансово, а и административно. И съответно не го и прави.

България не е социална държава.

Аргументите за социализъм бяха лицемерни дори и в началото на 80-те, в пика на т. нар. "развито социалистическо общество". България е по-скоро социално жестока държава. Затова и народът е намерил начини да компенсира жестокостта на администрацията и нейната некомпетентност. Българите живеят в собствени домове. Те наемат каквото и да е много рядко. Ипотеки в страната почти липсват. Живеят с родителите си, които винаги са готови да те настанят на дивана във всекидневната и да те нахранят. Бабите и дядовците в провинцията отглеждат достатъчно домати, картофи и лук в малките си ниви, за да изхранят семейството. И така издръжливостта на народа е изключително еластична.

През комунизма и дори след него българите не напуснаха родината си на големи групи, за разлика от поляците, турците, чехите, арменците, гърците и много други. С разцъфването на българската демокрация народът започна да напуска провинцията. Днес никой не знае с точност колко хора живеят в чужбина, но вероятно емигрантите са повече от милион. За сравнително бедна държава с едва 7.5 млн. души население, тази диаспора е значителен източник на средства. Тези приходи пък са справедливо разпределяни и не се докосват от бюрокрацията. Българите освен това не обичат да плащат данъци и това бе повече от ясно на предходното правителство. Затова и кабинетът въведе плосък данък и корпоративен такъв от 10%. Гражданите пък считат тези 10% за справедливи, защото не се доверяват на властите и вярват, че и те не се интересуват от народа.

През комунизма един от най-известните вицове бе: "Те се преструват, че ми плащат, а аз се правя, че работя за тях". Някои смятат, че тези нагласи произлизат още от Османското владичество и днес съществуват в нова форма. Дълбокото недоверие между правителството и гражданите, властите, ниските данъци и ниското потребление, растящия брой на емигрантите, европейските субсидии, липсата на заеми, порутените болници, малкото обработваеми земи, красивата природа и балканската упоритост обаче не звучат като идеалната рецепта за икономическо възстановяване, която бихте очаквали да ви даде Световната банка. Но пък, изглежда, българската формула работи. Или поне засега.