Да получиш короната - без да си настоявал за нея

Коментарът на анализатора Емил Спахийски е част от печатното издание на „Аз-буки“  
 

Животът е най-талантливият сценарист.

Обожава обратите и изненадите и ги прави по виртуозен начин. Неочаквано тъкмо в навечерието на най-безспорния (убедени сме в това), най-българския празник – 24 май, родното слово получи най-голямото си признание от един от най-престижните англоезични конкурси – Man Booker Prize.

 

Георги Господинов и Анджела Родел (преводачът на книгата „Времеубежище“) спечелиха Голямата награда, 50 хиляди паунда и… корона от тръни. Анджела бе помилвана – чужденка е, а Господинов се сдоби с тази корона, без да е настоявал за нея.

 

Освен искрената радост от световното признание го заля и поток от отрицание. Писателят отприщи могъщия вирус на завистта, който латентно циркулира в иначе горещата българска кръв. Пирокластична завист, която избликва при успех на ближния.

Брилянтен роман: Председателят на журито Лейла Слимани описа „Времеубежище“ като „брилянтен роман, пълен с ирония и меланхолия“

Да беше „Кюстендилска череша“ или „Силистренска кайсия“, наградата се преглъща, но не и „Букър“. Преди години много хора си отдъхнаха, когато анимационният филм „Сляпата Вайша“ по неговия разказ не успя да вземе „Оскар“. Но сега гневът изглежда заслужен. Как смее!

 

В този вихър от смесени страсти – възторг и отрицание, откриваме онзи Ганя, затъкнал мускалчетата в пояса на преголемия си тумбак. Хем е предприемчив, хем не вярва, че нещата могат да се случват по правилния начин – с труд, с методична последователност, с монашеска отдаденост и през парадния вход.

 

Георги Господинов вече носи два гряха. Исторически погледнато, е класик. Лошо! Вторият грях е още по-голям: той е жив класик. Технически погледнато – най-признатият български писател за всички времена.

 

Вдигна летвата толкова високо, че следващият кандидат за класик ще се нуждае поне от „Нобел“. Нелоша цел, стига пак да не закъснее.

 

Завистта има и своите положителни страни. Вече имаме стандарт. Евтиният пиар, приятелският кръг на море от графомани досега удавяше качествената литература в безпринципност. Многото талантливи писатели в България поради вродената си скромност и вглъбеност трудно излизат на авансцената на литературата, защото отдавна не словото, а кулинарната презентация е критерий. Вече не е така. Нещата, надявам се, си идват на мястото – по жанрове и по качество.

 

„Времеубежище“ се оказа убежище и на буквите, защото Господинов запали факла и всички, които искат да вървят нагоре, виждат върха. Българската литература става видима, извадена от нафталина на самосъжалението и неверието. Към върха, слава Богу, има много пътища. Така както една дума има много значения, много контекст, стига да има какво да кажеш.

 

И надявам се, най-важното следствие от първия български „Букър“ да бъде онзи пламък, който да съживи българския език чрез мечтата да казваш, чрез амбицията да успяваш, чрез поуката да се трудиш.

Емил Спахийски