През лятото на 1929 година капиталовите пазари в САЩ на пръв поглед изглеждат впечатляващо. Богатството на американците се удвоява през 20-те години на миналия век, което до голяма степен се дължи на това, че почти всички инвестират в акции - от банкерите на Пето авеню в Ню Йорк до работниците в автомобилните фабрики.

Когато балонът се "пука" с гръм и трясък през октомври 1929 година, много икономисти обвиняват именно борсовите спекуланти за последвалата икономическа криза. Голяма част от тях смятат, че банките са по-скоро жертви на създалата се ситуация, отколкото виновници за нея.

Реалността обаче е доста по-сложна пише историкът Сюзън Макгий в анализ за History.com. Със сигурност, ако не беше създаден борсовият балон и ако ги нямаше безконтролните спекулации, 30-те години на XX век може би щяха да останат в историята просто като период, в който икономическата активност леко се е забавила.

Въпросът е до каква степен търговията на капиталовите пазари действително е доминирана от спекулантите и защо сривът на борсовите индекси прераства в икономическа катастрофа и системна криза, продължила близо десетилетие?

По време на Голямата депресия голям брой банки фалират, но според някои финансисти, сред които е и бившият управител на Федералния резерв Бен Берненке, те не са просто жертви на кизата, а един от основните ѝ причинители. В това число той включва всички кредитни институции - от самия Федерален резерв до най-малките трезори.

"По отношение на Голямата депресия бяхме виновни ние. И се извиняваме за това", заяви той в едно свое изказване през 2002 година.

Има четири основни инструмента, чрез които банковата система подпомага създаването на предпоставките за кризата през 1919 година.

Първият от тях е свързан с неограниченото кредитиране. 20-те години на миналия век са време на истински кредитен бум. Новосъздадените компании ползват огромен заемен капитал, за да поддържат растежа си и продължават да теглят кредити дори и след като запасите от стоки набъбват до рекордни равнища - само между 1928 и 1929 година увеличението е четирикратно.

Американските банки игнорират рисковете и продължават щедро да отпускат заеми на всеки, който пожелае. Те кредитират дори и самите спекуланти, като им осигуряват финансиране за покупки на акции.

Кредитните институции не обръщат внимание и на предупрежденията на Федералния резерв. Макар и късно, централните банкери забелязват създаващата се опасност и започват да изпращат писма до частните трезори, в които препоръчват да се ограничи кредитирането и да се подобри капиталовата адекватност.

Банковите директори обаче просто си "затварят очите", тъй като предпочитат да се фокусират върху бързите печалби, които им осигуряват борсовите спекулации на техните клиенти.

Светът се опияни от огромните количества дълг, махмурлукът може да е тежъкВ отчаянието си да спасят своите икономики от пълен колапс правителствената по света трупат безпрецедентни количества евтин дълг. Сега, когато всички гледат към възстановяването, се очертава един голям риск – лихвените плащания


Когато Фед все пак решава да увеличи лихвените проценти през 1929 година, се оказва, че мярката е твърде закъсняла, за да предотврати срива на банковата система.

Един от основните инструменти, с които банките разполагат, за да поддържат стабилността на икономиката и за да избягват катастрофи като тази от Голямата депресия са техните парични резерви. Обикновено те използват по-голямата част от депозитите, набрани от техните вложители, за да отпускат кредити и да инвестират в различни активи, които им носят печалба.

Те заемат средства и от други финансови институции, в това число и от Федералния резерв. Този канал на финансиране е особено важен в периоди, когато хората масово започват да теглят своите депозити. В края на 20-те години обаче има много банки, които не са включени в системата на Фед и не могат да разчитат на подобно спешно финансиране, за да попълват резервите си.

Когато борсата се срива, а американците започват да теглят спестяванията си, управителите на тези трезори разбират, че това е краят. Те просто не разполагат с достатъчно резерви, с които да покрият лавинообразно нарастващите рискове.

Иронията е, че когато банкерите разбират грешката си и започват да търсят начини да я поправят, те влошават ситуацията още повече. За да се защитят от кризата, банките спират да отпускат нови заеми. Бизнесът губи достъпа си до капитал и започва да съкращава работни места. Потреблението намалява, а низходящата икономическа спирала започва да се ускорява.

Банките фалират една по една, а заедно с тях изчезват не само спестяванията на милиони хора, но и огромно количество информация. Оцелелите финансови институции няма как да оценят дали дадена компания или физическо лице са кредитоспособни, тъй като базата данни е загубена.

По време на Голямата депресия става ясно, че банковата система има нужда от "основен ремонт". Без него икономическото възстановяване би било немислимо. През 1933 година вълната от банкови фалити е спряна, след като новоизбраният президент Франклин Делано Рузвелт обявява четиридневна "банкова ваканция", а Конгресът приема спешен закон за стабилизиране на кредитните институции, който остава в историята като Закона на Глас-Стийгъл.

Той задължава банките в страната да се присъединят към системата на Федералния резерв и да гарантират депозитите на своите вложители. Въвежда се и ясно разграничение между депозитната и инвестиционната дейност на банките, така че да нямат възможност да се впускат в безрасъдни борсови спекулации.

Американците постепенно връщат спестяванията си в банките, а системата полека започва да се стабилизира. Възстановяването на икономиката след катастрофата по време на Голямата депресия обаче отнема години и остава като важен урок за рисковете от необмислената финансова политика.