Саша Безуханова: Мерило за успеха е какво си направил за обществото

3045
Саша Безуханова: Мерило за успеха е какво си направил за обществото

Само великите поети и гениалните учени могат да надникнат в бъдещето, но има хора, които някак успяват да се надигнат на пръсти и да погледнат отвъд хоризонта. Те имат интуиция за новото, затова се озовават там, където трябва, и точно тогава, когато трябва. Защо такива хора успяват? Пълна мистерия! Сигурно защото, когато възможността се появи, те вече са готови. Или чисто и просто, защото имат голям късмет. А може би, защото виждат себе си в другите...

Вижте едно интервю на Саша Безуханова за книгата "Моделът на успеха".

Винаги ли сте знаели с какво ще се занимавате?

Завърших със златен медал немската гимназия и много исках да уча външна търговия, но се оказа, че не може, защото родителите ми не бяха партийни членове. Даже не искаха да ми приемат документите... Дотогава винаги съм мислела, че нещата зависят само от мен – дали съм талантлива, подготвена, смела – тогава разбрах, че има конюнктура и тя може да бъде бариера. Така, от една страна, загубих малко от илюзиите си, но, от друга, разбрах, че трябва да правя следващите си стъпки, осмислени спрямо външните параметри. Хубавото беше, че когато човек е на 18 години и целият живот е пред него, той може да поеме в друга посока.

Вие накъде тръгнахте?

Аз бях добра по математика, ходех на републикански олимпиади, затова изкарах 6,00 на изпита в МЕИ, с пълен бал 36 и “да” на политическия изпит, влязох да уча електронна техника. Тази специалност изглеждаше много перспективна, защото в социалистическия блок България беше специализирана в производство на компютри и компютърни системи. Затова там приемаха само най-добрите, а това също беше от значение за мен.

Има ли момент във вашия живот, в който сте си казали: „Ето с това искам да се занимавам“?

Да, имаше такъв момент и той беше малко по-късно, защото първо се дипломирах, след това постъпих в Централния институт по изчислителна техника (ЦИИТ), станах научен сътрудник и изведнъж разбрах, че... това не е моят живот. А вече бях работила две години и половина, беше краят на 1988 и началото на 1989 година.

Какво не беше наред – работата, хората, заплащането?

Не, не... Аз имах много добри резултати, бях един от първите четирима човека в България, които програмираха на езика беше на своето място и можеше да прави изключителни неща. При мен не беше така – аз щях да бъда добър войник в армията, сигурно щях да стана пълководец дори, но нямаше да съм човекът, който „да направи разликата“, защото чувствах, че това, с което се занимавам, не е онова нещо, което да те буди нощем и да те кара да правиш извънредните неща. Човек трябва да е почтен към своите избори, а не да робува на очакванията на света. Вероятно затова съм избрала да направя тази промяна, независимо че бях започнала научна кариера в един от най-добрите институти, изкарвах добри пари...

Въпросът е, че в моята работа имаше професионализъм, но нямаше страст. Уж всичко беше на място, но имах усещането, че нещо друго, което не знам точно какво е, ще се появи... И когато се случи промяната на 10 ноември 1989 година, се откри такава възможност.

Къде бяхте на 10 ноември 1989 година?

Бях в отпуск по майчинство, когато дойде „свободата“. Всъщност още когато родих детето си, взех решение да не се връщам в института и си търсех нещо различно. Тогава едни приятели ни бяха на гости и ми казаха: “Ти нали искаше да правиш други неща? Има една немска фирма, която открива представителство тук, ако искаш, се поинтересувай.” Явих се на конкурс, бяха наели в един жилищен блок офис. Беше на третия етаж, но аз, когато отидох, още от първия имаше хора, които се редяха. Спомням си, че даже нямаше график за интервюта... Избраха ме и на 1 септември 1990 година започнах работа за компанията Hellige. Тя е производител на медицинско оборудване – едно от най-добрите в света.

Това ли беше нещото, което търсехте?

Беше много специален момент. Представете си само, аз съм на 26 години, а човекът, който току-що беше стъпил в България – Рудолф Льобел-Пешек се казваше – ме вижда и въпреки че нямах икономическо образование, ми казва: ”Ние искаме да ти поверим нашата работа тук, в България!“ Това е голям риск, но и истинско признание, защото той се довери на личните ми качества – аз тогава нямах история. Когато започнах да работя за Hellige, тогава „броячът“ стартираше от “нула” за България. Имаше всички перспективи всичко да се прави по нов начин, а тoва даваше една съвсем различна свобода.

До вчера болниците бяха получавали своето оборудване чрез външнотърговската фирма „Маймекс“, сега можеха да се видят директно с хората, които продават и могат да им демонстрират уредите, затова ние трябваше да създадем тази нова култура на работа. Имаше много ентусиазъм, както от наша страна, така и от страна на потребителите – лекарите. Спомням си, че тогава дори сме правили неща отвъд търговския интерес на компанията и сме предлагали доработки само и само да се използва старо оборудване, защото болниците нямаха достатъчно средства.

Така аз получих своя шанс и започнах да се уча как се управлява бизнес, как се управляват хора, как се продава, как се прави стратегията... Още на втората година станах най-добър „мениджър продажби“ за Централна и Източна Европа. Много бях горда тогава, защото нито имах такова образование, нито опит. Струваше ми се, че „Оскар“ са ми дали или нещо такова. Това беше период на „полет“ – аз бях с дете на година и половина, а за две години взех 4 почивни дни. Толкова ми беше важно каквото правех, че някак си успявах да организирам всичко.

Имах чувството, че мога да не спя и да пътувам из България. Тогава предложих на моя мениджмънт във Виена да направим един амбулаторен център точно срещу арката на Военномедицинска академия. Наехме апартамент и изложихме всичките ни медицински технологии и машини. Поканихме най-добрите лекари да работят там, защото частната практика беше разрешена, но те не можеха да си позволят да имат толкова добре оборудвани кабинети. Така ние покривахме разходите на центъра, а те си получаваха приходите от прегледите...

Ако сте осигурявли кабинети и техника, а лекарите са взимали пари от прегледите, вие от какво печелехте?

Бях получила признание за това, което правя, центърът си вървеше, издавахме вестник на Hellige, който се разпространяваше във всяка болница, нямаше какво друго творческо вече да се случи... Но аз не съм търсила промяна, даже работех по важен проект за оборудване на операционните и интензивните отделения на Националния център по сърдечносъдови заболявания. Трябваше да се видя с доктор Людмил Бояджиев, а той беше направил грешка, като по едно и също време беше насрочил среща за мен като представител на Hellige и един мой колега от S&T – дистрибутор на НР за България, който беше довел и своя регионален директор. Професор Бояджиев оперираше и нещо се забави, а ние, тримата, седим в приемната при неговата секретарка и си говорим. Аз реших да не чакам повече и си тръгнах, но шефът от S&T ме догони и ми предложи да се срещнем следобед. Видяхме се...

Вие защо се съгласихте да се срещнете с него?

Защото медицинските продукти на Hewlett-Packard бяха на пазара от 1 година, но влязоха много професионално – със стандарти за работа, за маркетинг, за позициониране. Виждаше се, че е компания от специален калибър. Затова чисто професионално ми беше интересно да науча повече за тях. И този човек ми предложи работа, само че не да заместя колегата му, а да оглавя компютърния им бизнес, който е много по-голям и значим.

Не си търсех работа и отказах, още повече че вече 3-4 години бях „извън“ компютрите, но този човек продължи да ми звъни, сякаш никога не сме говорили, и ми предложи или неговият бизнес партньор да дойде в България, или аз да отида до Виена и да направят среща в Hewlett-Packard.

Реших да отида там, за да сложа по професионален начин край на този интерес, който безспорно е ласкателен и продължи два месеца. Бях си написала три страници, в които представих моята гледна точка за пазара, перспективите, слабостите в организацията и в крайна сметка обясняваше защо аз не приемам тяхното предложение. Раздадох им по едно копие и говорихме на тази основа. Те бяха много учудени и провокирани, не очакваха такъв подход от младо момиче от България. Мисля, че това допълнително ги стимулира в избора им за мен, но аз не промених позицията си. На следващия ден имахме планирана среща на обяд в Hewlett-Packard и едва като отидох там, си дадох сметка за каква компания става дума.

Какво видяхте?

Беше събота и там нямаше никакви хора, но ни чакаше Питър Льошел – генералният директор на Hewlett-Packard за Източна и Централна Европа. Изключително харизматичен човек, който ми разказа много неща. Така разбрах какъв е мащабът на тази корпорация и си обясних защо толкова професионално дойдоха на нашия пазар. Това беше моментът, в който смених решението си, защото ми се стори, че предстои нещо значимо, перспективно и интересно. По това време S&T имаше ексклузивен договор да представлява Hewlett-Packard в 5 държави, включително и България.

Подобни статии

Най-четени статии

Facebook Коментари

Добави коментар

Екипът на Profit.bg Ви благодари, че използвате кирилица за вашите коментари.
В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и лични нападки или обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа, той ще бъде изтрит от модератора на сайта.

Абонирайте се за електронния
информационен бюлетин на Profit.bg

Пазари

% Стойност
  • SOFIX 669.270 -0.27%
  • BGREIT 114.820 -0.14%
  • BGTR30 545.970 -0.10%
  • BGBX40 130.730 -0.47%
Ask Bid
  • EUR/USD 1.1749 1.1750
  • GBP/USD 1.3179 1.3180
  • USD/JPY 112.7520 112.7640
  • USD/CHF 0.9811 0.9812
  • USD/CAD 1.2522 1.2523
  • AUD/USD 0.7827 0.7828
  • USD/BGN 1.6644 1.6647
Ask Bid
  • DOW JONES 22989.58 23013.58
  • S&P500 2558.31 2559.83
  • NASDAQ 4705.68 4706.68
  • CAC 40 5392.10 5394.10
  • DAX 13068.06 13070.06
  • FTSE 100 7540.00 7541.50
  • ПЕТРОЛ 52.27 52.33
  • ЗЛАТО 1279.36 1279.86
  • СРЕБРО 16.94 16.97

Видео