Сюзън* купува на 6-годишния си си син Джон таблет iPad, когато е в първи клас. “Мислех си: ‘Защо да не му позволя да вземе преднина отрано и да се запознае с нещата?” споделя тя по време на посещение при психолога Николас Кардарас.

В училището на Джон започвали да използват устройствата все по-рано и по-рано, а учителят му по технологии изтъквал техните образователни ползи. Затова Сюзън решила да направи най-доброто за своето момче, което обичало да чете и да играе бейзбол.

Тя започнала да позволява на Джон да играе различни образователни игри на неговия iPad. В крайна сметка, той открива играта Minecraft, за която учителят по технологии я уверил, че е “просто електронно Lego.”

Спомняйки си колко самата тя се забавлявала като дете с конструкторите Lego, Сюзън позволявала на сина си да играе по цял следобед на Minecraft.

Отначало тя била доста доволна. Джон изглежда бил ангажиран с креативна игра, докато разучавал нейния свят. Тя обаче забелязала, че играта не е точно като Lego-то, което помнела – в крайна сметка, с Lego-то по нейно време не й се налагало да убива животни и да намира редки минерали, за да оцелява и да минава на следващото ниво.

На Джон обаче наистина изглежда му харесвало да играе, а в училище дори имало клуб по Minecraft, така че колко зле можело да бъде?

Въпреки това Сюзън не отрича, че наблюдава как Джон се променя. Той започнал да се концентрира все повече върху играта и да губи интерес към бейзбола и четенето, като в същото време отказвал да изпълнява домашните си задължения. Някои сутрини той се будел и й казвал, че сънувал формите от играта.

Въпреки че това я притеснявало, тя си мислела, че синът й просто демонстрирал активно въображение. С влошаването на поведението му, тя се опитала да му отнеме играта, но Джон изпадал в истерия.

Нервните му изблици били толкова сериозни, че тя се отказвала и отново и отново обяснявала на себе си, че всичко това е “образователно.”

Една вечер обаче тя осъзнала, че има нещо, което сериозно не е наред.

“Влязох в стаята му, за да видя какво прави. Изплаших се много, тъй като той трябваше вече да е заспал”.

Тя го открива седнал на леглото, гледайки в точка с кръвясали очи, докато светещият iPad бил до него. Той изглежда бил изпаднал в транс. Наложило се да го разтърси няколко пъти, за да го изкара от това състояние.

Тя не можела да разбере как някога здравото й и щастливо малко момче се е пристрастило дотолкова към играта си, че е изпаднало в кататоничен ступор.

Има си причина родителите, които внимават най-много с технологиите по отношение на техните деца, да са технологични дизайнери и инженери. Стив Джобс е известен с това, че позволявал много ограничен контакт на децата си с технологични устройства.

Ръководители в технологични компании от Силициевата долина записват децата си в училищата Waldorf, където не се използват технологични устройства. Основателите на Google Сергей Брин и Лари Пейдж са посещавали училищата Мотесори, където има минимално използване на технологии, както и създателят на Amazon Джеф Безос и основателят на Wikipedia Джими Уелс.

Много родители интуитивно разбират, че вездесъщите светещи екрани оказват отрицателен ефект върху децата. Виждаме агресивните им изблици, когато устройствата им се отнемат и блуждаещото задържане на вниманието върху нещо, когато децата не са постоянно стимулирани от техните хипер-възбуждащи устройства.

Още по-лошо, виждаме деца, които стават отегчени, апатични и незаинтересовани, когато не са на своето електронно устройство.

Положението обаче е още по-лошо, отколкото си мислим

Вече знаем, че тези таблети, смартфони и игрални конзоли са вид наркотик. Направено наскоро проучване със сканиране на мозъка показва, че те влияят на предния дял на мозъка, който контролира изпълнителната функция, в това число и контрола над импулсите, по същия начин както влияе и кокаинът. Технологиите са толкова хипер-възбуждащи, че повишават нивата на допамин, колкото и секса.

Заради този пристрастяващ ефект доктор Питър Уайбрау, който отговаря за неврологията в Калифорнийския университет, Лос Анджелис, нарича екраните “електронен кокаин”. Китайски учени пък ги наричат “дигитален хероин.”

Доктор Андрю Доун, който ръководи проучванията, свързани с пристрастеността в Пентагона и в американската армия, нарича видео игрите и технологиите, използващи екрани, “дигитални наркотици”.

Точно така, мозъкът на детето ви, което играе Minecraft, изглежда като мъзък на наркотици. Нищо чудно, че изпитваме затруднения с отделянето на децата от техните екрани и че се разстройват, когато ги прекъсваме.

Освен това стотици клинични проучвания показват, че екраните на електронните устройства засилват депресията, безпокойството и агресията и дори могат да доведат до случаи на психотично състояние, в което геймърът губи връзка с реалността.

Доктор Кардарас споделя, че в клиничната си работа с над 1 000 тийнейджъри през последните 15 години е установил, че най-добрият лек по отношеие на пристрастяването към технологиите е превенцията. След като едно дете премине границата и изпадне в истинска прситрастеност към технологиите, лечението може да е много трудно.

Той твърди, че му е било по-лесно да лекува пристрастени към хероин или метамфетамини, отколкото изгубени в матрицата геймъри или пациенти, които са пристрастени към социалните медии.

Според данни на Американската академия на педиатрите от 2013 г., децата на възраст между 8 и 10 години прекарват по 8 часа на ден пред различни екрани, докато при тийнейджърите времето е 11 часа. Едно на всеки три деца е използвало таблет или смартфон преди още да се научи да говори.

Според наръчника “Интернет пристрастяване” на доктор Кимбърли Янг 18% от потребителите на интернет в САЩ, които са в студентска възраст, страдат от технологично пристрастяване.

След като човек вече е преминал границата на пристрастяването, той или тя има нужда от детоксикация преди някакъв друг вид терапия да има шанс да бъде ефективна. При технологиите това означава пълен дигитален детокс — никакви компютри, никакви телефони, никакви таблети.

В по-екстрмните случаи това включва елиминиране и на телевизията. Предписваното време е между 4 и 6 седмици; това обикновено е времето необходимо на една хипер-възбудена нервна система да се нулира и да започне отначало.

Това обаче не е лесна задача на фона на днешното технологично общество, където екраните са навсякъде. Човек може да живее без наркотици или алкохол, при пристрастяването към технологиите изкушенията са навсякъде.

Как да попречим на децата си да преминат границата?

Не е лесно.

Като за начало, от ключово значение е да не позволяваме на 4-, 5- или 8-годишните да се пристрастяват към екраните. Това означава Lego вместо Minecraft; книги вместо таблети; природа и спорт вместо телевизия.

Ако се наложи, дори може да настоявате в училище да не дават на детето ви таблет или лаптоп, докато не навърши поне 10 г. (други препоръчват 12).

Провеждайте откровени разговори с детето си по въпроса защо ограничавате времето му пред екрана. Вечеряйте с децата си без електронни устройства на масата — точно както Стив Джобс е вечерял с децата си. Както знаем, децата правят това, което виждат. Не ставайте жертва на това.

Когато говоря с 9-годишните ми близнаци, обсъждам откровено с тях как не искаме да имат таблети или да играят на видео игри, казва доктор Кардарас. Обяснявам им, че някои деца обичат толкова много да играят на устройствата си, че им е трудно да спрат или да се контролират колко да играят.

Помогнал съм им да разберат, че ако се пристрастят към екраните и към Minecraft, както се случи с някои техни приятели, други части от живота им може да пострадат: Те може да не искат вече да спортуват толкова много; да не четат книги толкова често; да не се интересуват толкова от проекти, свързани с науката и природата; да изгубят връзката с приятелите си в реалния живот.

Изненадващо, на тях не им е необходимо много убеждаване, защото са виждали сами промените у някои от техните приятели в резултат на това, че стоят прекалено много пред екрана.

Психолозите в сферата на развитието знаят, че здравословното развитие на едно дете включва социално общуване, креативни игри, използващи въображението и общуване с реалния, естествен свят. За съжаление, пристрастяващият свят на екраните пречи на тези процеси на развитие.

Известно също така е, че децата са по-склонни на пристрастяващо бягство от реалността, ако се чувстват самотни, отчуждени, безцелни и отегчени. По тази причина решението често е да помагаме на децата да се свързват със съдържателни преживявания от реалния живот и да имат отношения от плът и кръв.

Ангажираното дете, обвързано с креативни дейности и свързано с неговото или нейното семейство, е по-малко вероятно да избяга в измисления дигитален свят. Дори и едно дете да има най-добрата и любяща подкрепа, той или тя може да попадне в Матрицата, ако стои прекалено много пред екраните и изпита техния ефект на пристрастяването. В крайна сметка, около един на всеки 10 души са предразположение към пристрастяване.

В крайна сметка, клиентът на доктор Кардарас - Сюзън, взема таблета на нейния син, но възстановяването му е трудно и с много препятствия.

Четири години по-късно и след оказването на голяма подкрепа и насърчаване, днес Джон се справя много по-добре. Той се е научил да използва десктоп компютър по здравословен начин и има известно усещане за баланс в живота си – играе в бейзболен отбор и има няколко близки приятели в училище.

Майка му обаче остава нащрек и следи активно начина, по който използва технологични устройства, защото както при много пристрастявания, релапсът може да се промъкне отново в моменти на слабост.

Част от решението е да му се осигуряват здравословни занимания, липсата на компютър в стаята му и вечеря всяка вечер на маса, на която няма технологични устройства.

* Истинските имена на пациентите са сменени