През 2010 г. Джослин Умутониуасе взема смело решение. Тогава тя работела като филмов редактор вече пета година, но решила да последва мечтата си да стане моден дизайнер.

Тя прави първата си модна колекция и когато пътува от Руанда за Германия, където била спечелила стипендия, взема със себе си два куфара, натъпкани с блузи, поли и рокли.

"Младите германки били очаровани от стила и цветните африкански щампи," разказва тя пред BBC.

Тя продава цялата колекция за три месеца.

"Не знаех, че мога да печеля сериозни пари от продажбата на мои творения," казва Умутониуасе, която в момента работи от Кигали.

Това , което се случва в Германия, й дава достатъчно увереност и малко финансова помощ, за да започне кариерна промяна.

Тя спира да работи като филмов редактор, купува три шевни машини, наема две шивачки и основава своя модна марка на име Rwanda Clothing.

Сега, осем години по-късно, тя има 37 шивачки и шивачи на пълен работен ден и продава модни артикули на цени между 50 и 120 долара.

Умутониуасе винаги се е интересувала от дрехи, докато растяла в семейство от средната класа в столицата на Руанда.

Модните марки, които произвеждат дрехите си в затвораСръчните ръце на мъже, които някога са изкарвали прехраната си като джебчии и обирджии, сега имат нова задача

Тя си купувала евтини дрехи втора ръка, които никой не искал. "След това разшивах дрехите, за да видя къде са шевовете и как са направени."

Тъй като в Руанда обаче се внасяли много дрехи от Китай и Индия, тя не мислела, че може да направи кариера от това и вместо това изучавала филмово изкуство, за да угоди на родителите си.

Баща й и чичо й притежавали по няколко компании. Това я вдъхновява да започне да сплита коси срещу заплащане в гимназията.

Някои преживявания обаче й показват и как нещата могат да се объркат. "Бях много разочарована като дете, когато баща ми трябваше да затвори месарницата си, след като неговият бизнес партньор избяга с всичките пари."

Набирането на средства също било трудно за нея, тъй като банките не искали да отпуснат заем на Rwanda Clothing.

"Модата бе индустрия, която никой не приемаше на сериозно по онова време," казва тя.

По време на посещението си в Германия през 2010 г. обаче тя се запознава с адвоката и инвеститор Роман Шулц. Той е въодушевен от креативността и таланта й като дизайнер, а впоследствие става неин бизнес партньор и съпруг.

Те използват 10 000 долара спестявания и тя наема първите си служители.

Признава, че е правила и грешки. Например първи й две модни ревюта.

"Това бе хубаво и важно, но нямах непременно нужда от 25 модела, сцена, безплатни напитки и да каня ВИП-ове. Можех да направя това по-умно и евтино," казва тя.

През 2018 г. една от най-големите мечти на Джослин се сбъдва, след като тя е поканена на „Седмицата на модата“ в Милано.

"За мен беше победа да съм там. Това бе едно признание да мога да представя колекцията си на този подиум", казва тя.

Тя казва, че би искала да започне да продава в различни страни чрез онлайн магазин, но логистиката превръща това в сериозно предизвикателство.

"Няма да мога да си позволя това клиентите да връщат артикули," признава тя, което трудно може да се избегне в модата.

Сега планира да създаде онлайн магазин в Европа за предмети за дома и модни аксесоари като шалове, възглавници и чанти. Тя обаче не забравя и първите си клиенти.

"Когато се разрастваш прекалено бързо и разочароваш настоящите си клиенти, може да унищожиш бизнеса си."

Плановете й обаче засега са на изчакване заради кризата с коронавируса.

"Бяхме принудени да затворим по време на блокадата в продължение на 45 дни. И въпреки че правителство облекчи значително мерките, клиентите все още избягват да пазаруват."

Шивачките и шивачите й работят на смени, за да спазват дистанция, казва тя.

"В Руанда сме свикнали с предизвикателствата. Те ни принуждават да проявяваме изобретателност, да се учим да намираме други решения и да измисляме нови неща."

Джослин и семейството й са принудени да бягат по време на геноцида в Руанда през 1994 г., а тя губи двете си баби, няколко чичовци, лели и братовчеди.

"Имам смътни спомени, тъй като бях само на шест години, а може и да съм изтрила съзнателно част от преживяното, защото беше много травмиращо," казва тя.

Отначало искала да напусне Руанда изцяло.

"Беше прекалено болезнено да знам, че подобно нещо, може да се случи в моята страна. Страхувах се, че може да се случи пак. Не се чувстваш в безопасност и нямаш доверие на никого.

На определен етап обаче решаваш да приемеш нещата. Какво и да правиш, не можеш да промениш тази ситуация.

Видях, че в страната се строят нови пътища, нови къщи. Видях, че страната се възстановява. Положителното е, че след подобна трагедия, хората наистина искат да живеят", казва тя.