Противно на библейското „истината ще ви освободи“, много често хората са си служили с измама по пътя към властта, славата, парите и отмъщението. Кои са най-всеобхватните измами в историята на човечеството е трудно да се каже, но нека видим някои, които могат да претендират за това:

Троянският кон: Най-голямата военна хитрост

Във войната, както и в любовта, всички средства са позволени. Когато троянецът Парис избягал с Хубавата Елена, започнала война, която бушувала десет дълги години. Ту гърците, ту троянците вземали надмощие. Тогава на Одисей хрумнала идеята троянците да бъдат накарани да повярват, че са победили. Гърците създали огромен дървен кон с кух корем, в който се скрили войските, а троянците с ликуване вкарали в укрепения си град трофея, вярвайки, че той е символ на тяхната победа. През нощта, докато те спели, гръцките войници излезли от коня, отворили вратите на града и го разорили и опожарили, а всичките му граждани били пленени. Дори и всичко това да е Омирова измислица, то още древните гърци са ни дали пример за огромна и успешна измама.

Фалшивите картини на Хан ван Меегерен: Най-успешната измама в изкуството

Тази лъжа започнала започнала много невинно, Хан ван Меегерен бил недооценен художник и мечтаел за признание за гения си. В началото на 20 век учените спорили наистина ли серия картини с библейски сцени са нарисувани от нидерландския художник Ян Вермеер и това дало идея на Ван Меегерен да се заеме с работа, правейки копие на една от спорните картини.

С невероятно внимание към детайла, той фалшифицирал дори пукнатините, причинени от времето и изкусно състарил своето творение. И това проработило: картината била призната за истински Вермеер. Това още повече подхранило амбицията на художника и той преднамерено започнал да си играе с предубежденията на критиката, която виждала само това, което искала да види. Картина след картина, произведенията били признавани за истински, а ван Меегерен започнал да става алчен и да продава „колекцията си“. Скоро започнал да фалшифицира и други художници и никой не знае колко можело да продължи това, ако не била една грешка.

През Втората световна война Ван Меегерен продал една своя картина на виден член на нацистката пария в Германия. Затова след края на войната бил обвинен, че продава „национални съкровища“ на врага. Грозяло го тежко наказание. За да избегне присъдата, художникът бил принуден да разкрие тайната си. За да докаже, че картината, продадена на нациста, не е национално съкровище, той нарисувал абсолютно същата пред съда. След като невинността му по това обвинение била доказана, той бил осъден на само една година за фалшификация. Но напрежението си казало думата и два месеца по-късно Ван Меегере получил инфаркт и починал. От свидетелските му показания пред съда знаем, че той е нарисувал много картини. Колко от тях вече са разкрити и колко все още се продават – никой не знае.

Схемата на Бърни Мадоф: Най-успешната финансова измама

Когато Бърнард Мадоф призна, че неговата инвестиционна компания е една голяма лъжа, той не излъга. През 2008 г. той разказа как си е присвоил 50 млрд. долара, които инвеститорите му били поверили. Мадоф използвал схемата Понци десет години, за да държи своята фирма „на вода“. Схемата, която Понци ползва в началото на 20 в., работи по следния начин: комбинаторът обещава на инвеститорите големи печалби, но вместо да инвестира парите, отделя част за себе си, а част използва за погасяване на задълженията към по-старите вложители.

Мадоф не е измислил тази схема, но малко я модифицира, благодарение на което успява да присвои рекордна сума.

На второ място подобни афери винаги са завършвали сравнително бързо, докато Мадоф десетилетия е смятан за уважаван и авторитетен експерт във финансовата сфера.

Лъже-Анастасия Ана Андерсон: Най-успешната кражба на самоличност

През 1918 г. болшевиките убиват всички членове на семейството на цар Николай Втори, слагайки край на руската династия Романови. Целта е да бъдат ликвидирани всички наследници, които могат да имат каквито и да е претенции за властта в бъдеще. Убийството е толкова зверско, че хората не могат да повярват и скоро тръгват слухове, че някои членове на семейството са оцелели и избягали. Както може да се очаква, скоро започнали да се появяват претенденти. Най-известната Лъже-Анастасия е Ана Андерсон, която се появява през 1920 г. в Берлин.

Тя е хоспитализирана в болница след опит за самоубийство и първоначално отказва да разкрие самоличността си. По-късно обаче обявява себе си за княгиня Анастасия- най-малката дъщеря Николай Втори. Те не е първата Лъже-Анастасия, но за измамата й помага физическата прилика, при това знаела много подробности за живота в двора и за семейството.

Независимо че малкото оцелели роднини и най-приближените до руския двор настояват, че тя е просто измамница, много руски емигранти й се притичват на помощ. Нито разкритието през 1927 г., че така наречената княгиня Анастасия е полска работничка на име Франциска Шанковска, която има психически проблеми, нито дългия и сложен процес в Берлин, който тя губи, не успяват да разубедят поддръжниците й. Ана Андерсон живее за сметка на руски емигранти до смъртта си през 1984 г., като до последно настоява, че е Анастасия. Едва ДНК-анализът от 2009 г. на намерените тела на царското семейство слага край на тази мистерия. Той потвърди, че нито едно от петте деца на Николай Втори не е избегнало наказанието.

Мистерията на Пилтдаунския човек: Най-голямата научна измама

След като Чарлз Дарвин публикува революционния си труд „За произхода на видовете“ през 1859 г., учените по всякакъв начин се опитват да докажат или отхвърлят тезата. Привържениците й се опиват да намерят „липсващите звена“ в еволюцията на човека, за да запълнят времевата скала и през 1910 г. изглежда им се удава.

Тогава Чарлз Доусън обявява, че е открил част от череп и челюст в кариера в Пилтдаун, графство Съсекс, Англия, които безспорно са много древни. Но малко предистория- Доусън е от тези досадници- любители на археологията, които непрекъснато обикалят дружества и учени с поредната си необикновена находка. Научният свят гледа с насмешка на него. Докато не се появява с откритите кости, които по-късно са наречени „пилтдаунския човек“, при палеонтолога д-р Артър Смит Уудуърд, началник на Геологичния отдел в Британския музей по естествена история. Уудуърд е готов да заложи целия си авторитет, обявявайки находките за автентични. Звеното е открито, теорията на Дарвин е доказана, а находката намира място в Британския музей по естествена история!

През следващите десетилетия обаче са направени други открития и за изненада, Пилтдаунския човек никак не се вписва в историята на еволюцията. Едва през 1953 г. учените окончателно доказват, че става дума за фалшификат. Черепът, открит от Доусън, едва ли е на повече от 600 години, а челюстта по всяка вероятност е от орангутан. Някой си е направил шега с палеонтолозите. Кой- не знаем и до днес. Някои подозират самия Доусън. Според други обаче той е жертва на някой по-умен от него, който искал да му се подиграе, подхвърляйки му костите. Между "обвинените" са философът-йезуит Пиер Теяр дьо Шарден и Артър Конан Дойл, авторът на романите за Шерлок Холмс, но в последно време подозренията падат върху Мартин Хинтън- музеен работник, който присъствал на откриването на находките. Историята с Пилтдаунския човек и до днес остава една от най-срамните страници в историята на палеонтологията.

Аферата Драйфус и раждането на четвъртата власт

Този скандал, скроен от лъжи, събужда антисемитизма в Европа в началото на кървавия 20-и век, болезнено променя политиката на Франция и ражда едно ново понятие- „четвърта власт“.

В „делото на века“ Алфред Драйфус, единственият офицер от еврейски произход във френската армия, е обвинен в шпионаж в полза на Германската империя. Срещу него са представени компрометиращи писма, вината му е привидно доказана и той е осъден на доживотна каторга на Дяволския остров. Широкият отзвук, който получава делото, дава повод на антисемитите да използват личността на Драйфус за доказателство, че евреите са антидържавни настроени.

Първите стъпки в защита на Драйфус се правят в Белгия, когато един млад евреин публикува свое разследване, с което се опитва да убеди, че Драйфус е невинна жертва на скалъпено обвинение. Впоследствие разкритията преминават и във френските вестници. Сравнени са лични писма на Драйфус с тези, приложени като доказателства по делото, и се оказва, че почеркът е много различен. На 13 януари 1898 г. във в. „Зора“ се появява прочутата статия на Емил Зола „Аз обвинявам“ в защита на Драйфус. Зола обвинява военните в „католически заговор“. Статията на най-модерния и скандален писател на времето си взривява Франция, която се разделя на привърженици и противници на Драйфус . Под влияние на протестите и надигналото се "народно недоволство", в съчетание със стартиралата медийна кампания, властите са принудени да започнат нов процес, който завършва с нова, но по-лека присъда. Малко по-късно Драйфус е помилван от президента. Няколко години по-късно той най-накрая е оправдан. Драйфус се връща в армията и с чест воюва в Първата световна война. Светът обаче завинаги е променен.

Аферата Уотъргейт и най-голямата злоупотреба с власт в американската история

През октомври 1972 г. вестник Вашингтон Поуст съобщава, че сътрудници на Никсън са шпионирали и саботирали множество кандидати за президент на Демократическата партия. По време на президентската предизборна кампания петима крадци са заловени в щабквартирата на Демократическата партия в комплекса Уотъргейт. Следите водят към Белия дом.

Това се превръща само в началото на серията големи скандали, свързани с Комитета за преизбиране на президента Никсън. Последвалият скандал разкрива необузданата корупция, незаконните действия и лъжливостта на администрацията на Никсън.

Самият Никсън е избягвал плащането на данъци, приемал е незаконни дарения за кампанията, нареждал е поставяне на бомби, използвал е държавните агенции за оказване на натиск на политическите врагове, нареждал е подслушвания и незаконни прониквания.

В отговор на подозренията, Никсън произнася прочутата си реплика: ”Аз не съм измамник”.

Грешка!Тайни записи на разговорите в Белия дом стават публично достояние и показват, че той е знаел много повече, отколкото се мисли.

Никсън губи подкрепата на собствената си партия, както и на обществото особено след „Клането в събота вечер ” на 20 октомври 1973 г., когато заповядва Арчибалд Кокс, специалния прокурор в разследването да бъде уволнен, като уволнява и няколко негови съветници, които не са съгласни с това решение.

Правната комисия на Конгреса на 9 май 1974 година започва формални и публични слушания за импийчмънт на Никсън. Точно три месеца по-късно той е принуден да подаде оставка.