Това е Колският свръхдълбок сондажен отвор - най-дълбоката дупка, изкопавана от човека в Земята, както и най-дълбоката изкуствено създадена точка на планетата.

Отворът с дълбочина 12 262 метра е толкова дълбок, че местните се кълнат, че човек може да чуе писъците на душите, измъчвани в ада, пише BBC.

На Съветския съюз са му необходими близо 20 години, за да пробие толкова дълбока дупка, сондажната глава спира едва на около една трета от кората на земната мантия, когато проектът е стопиран на фона на хаоса след разпадането на съюза.

Това обаче не е единственият подобен свръхдълбок сондаж. По време на Студената война между суперсилите има надпревара за възможно най-дълбоко пробиване в земната кора и дори за достигане на мантията на планетата.

Сега японците възнамеряват да се опитат да постигнат това.

“Сондажът започва по времето на Желязната завеса,” казва Ули Хармс от International Continental Scientific Drilling Program, който като млад учен е работел по германският конкурент на Колския свръхдълбок сондаж. “Определно имаше конкуренция между нас, а един от основните мотивиращи фактори бе, че нямаше прозрачност при данните, които руснаци изнасяха“.

“Крайната цел на настоящия проект в Япония е да се вземат живи проби от мантията в сегашното й състояние,” казва Шон Точко, програмен мениджър в Японската агенция за морски науки и технологии. “На места като Оман мантията е по-близо до земната повърхност, но това е мантията както е била преди милиони години.

“Това е разликата между това да имаш жив динозавър и вкаменелост от динозавър.”

Ако Земята е като глава лук, тогава земната кора е като кожата на планетата. Тя е с дебелина от едва около 40 км. Под нея е дебелата около 2 900 км мантия, а под нея е ядрото на Земята.

Подобно на космическата надпревара, това състезание също е демонстрация на инженерна мощ и модерни технологии. Учените стигат до места, до които човек не е стигал преди това.

Скалните проби от тези сондажни работи са толкова важни, колкото и всичко, което НАСА донася от Луната. Единствената разлика е, че този път американците не печелят състезанието. Всъщност никой не го печели.

През 50-те години в САЩ се заражда първия по-сериозен план за сондаж до земната мантия.

Вместо да копаят много, много дълбока дупка обаче, американците решават да поемат по прекия път през дъното на Тихия океан близо до Гуадалупе, Мексико.

Предимството на това да се копае през океанското дъно е, че земната кора е по-тънка там; недостатъкът обаче е, че кората обикновено е най-тънка в най-големите дълбини на океана.

Руснаците започват да копаят в Полярния кръг през 1970 г. През 1990 г. в Бавария най-накрая започва и германска програма за свръхдълбоки сондажи KTB, която в крайна сметка достига до дълбочина от 9 км.

Както и с мисията до Луната, проблемът е, че технологиите, необходими за успеха на тези експедиции, е трябвало да бъдат създадено от нулата.

Когато американците започват да копаят морското дъно през 1961 г., сондажите в открито море за петрол и газ далеч не са това, което са днес. Тогава още не били създадени най-важните технологии в тази сфера и инженерите трябвало да импровизират.

Едно от най-големите предизвикателства пред германските инженери било да пробият дупка, което е възможно най-вертикална. Решението, което те измислят, в момента е стандартна технология, използвана в петролните и газовите полета по света.

“Решението бе да се разработят системи за вертикален сондаж. Те сега са стандарт в индустрията, но първоначално бяха разработени за KTB и действаха до дълбочина от 7.5 км. След това за последните 1.5–2 км дупката се отклоняваше от вертикалната линия с близо 200 м“, казва Хармс.

“Опитахме да използваме част от техниките на руснаците в началото на 90-те или в края на 80-те, когато те станаха по-отворени към сътрудничество със Запада,” добавя той. “За съжаление, не бе възможно оборудването да бъде доставено навреме.”

Всичките тези експедиции завършват с известно разочарование. Има фалстартове и блокажи, машините прегряват толкова дълбоко под земята, разходите, политиката и всички тези неща слагат край на мечтите на учените да пробиват още по-надълбоко и да подобрят рекорда за най-дълбока дупка.

Две години преди Нийл Амрстронг да стъпи на Луната, Конгресът на САЩ спира финансирането за американския Project Mohole, след като разходите започват да излизат извън контрол. За достигането на няколко метра базалт под океанското дъно са похарчени близо 40 млн. долара в днешни пари.

След това идва ред и на Колския свръхдълбок сондажен отвор. Сондажните дейности са спрени през 1992 г., когато температурата достига 180 градуса по Целзий. Това е два пъти повече от очакваното на тази дълбочина и да се продължи да се копае по-дълбоко става невъзможно.

След разпадането на Съветския съюз няма пари за такива проекти и три години по-късно цялото съоръжение е затворено. Изоставеният обект сега е дестинация за приключенски настроени туристи.

Германският сондаж обаче не последва съдбата на другите. Огромната сондажна платформа е все още на мястото си и днес е туристическа атракция, но кранът днес единствено спуска измерителни инструменти. Обектът на практика се е превърнал в обсерватория на планетата или дори в галерия на изкуствата.

Когато холандският творец Лотте Геевен спуска своя микрофон в германския сондажния отвор, той прихваща дълбок тътен, който учените не могат да обяснят. “Някои хора мислеха, че това звучи като ада, а други смятаха, че чуват как планетата диша”, казва тя.

“Планът беше да пробием по-дълбоко от руснаците,” казва Хармс, “но ние дори не бяхме стигнали позволените ни 10 км за времето, с което разполагахме. Освен това там, където копаехме ние, бе много по-горещо, отколкото при руснаците. Беше ясно, че ще е много по-трудно за нас да пробием по-надълбоко.

Това бе в началото на 90-те години и нямаше добри аргументи за набирането на допълнителни средства, тъй като обединението на Германия струваше много пари.”

Днес M2M-MoHole to Mantle е един от най-важните проекти на Международната програма за изследване на океаните. Както и при Project Mohole, учените планират да пробиват през морското дъно, където земната кора е с дебелина само от около 6 км. Целта на проекта на стойност 1 млрд. долара е за първи път в историята на човечеството да бъде взети скални проби от земната мантия.

“За да се постигне това, ще е необходим много сериозен ангажимент от страна на Япония,” казва Деймън Тийгъл, преподавател по геохимия в Университета на Саутхамптън, който участва в проекта.

Огромният японски сондажен кораб Chikyū бе построен преди близо 20 години с този проект наум. Той използва GPS система и шест компютърно контролирани двигателя, които могат да променят местоположението му с точност до 50 см.

Основният спорен въпрос при новия проект са трите обекта, където сондажът би могъл да бъде извършен. Единият е близо до Коста Рика, другият е близо до Баха, a третият близо до Хавай.

При всеки от тези обекти трябва да се направи компромис между дълбочината на океана, разстоянието от сондажния обект и необходимостта от база на брега, която да може да поддържа струваща 1 млрд. долара сондажна операция, която продължава 24 часа в денонощието.