В началото на пъвото хилядолетие от н.е. област Лациум, разположена на устието на река Тибър на Апенинския полуостров, е населявана от племето латини, което говори латински език. Център на тази област бил град Рим. Обединилите се около него племена се наричали римляни.

Те покорили немалко племена. Територията на завоеванията била огромна и обхващала земята от Пиренейския полуостров до Днестър. Тъй като всеки един народ имал свой език, той започвал да се разтваря в латинския, променяйки го.

Когато Римската империя паднала, на територията й започнали да възникват отделни държави, а с тях и наречия, отличаващи се от класическия латински език, който продължавал да се използва в науката, образованията, администрацията и католическата служба.

Няколко столетия след това разговорната форма на латинския език, т.нар. народен латински, станала основа на новите национални езици – романските.

Литературният италиански език се е формирал по-късно от повечето останали романски езици. Причините за това са две.

Първо, на територията на Апенинския полуостров класическият латински език бил по-силен, отколкото в бившите провинции на Римската империя. Поради това латинският тук дълго време бил единственият писмен език, а населението на Италия до 13 в. се наричало латинци.

Второ, Италия била политическа раздробена, а формиралите се наречия, макар и да имали национални черти, лесно се разбирали в съседните региони. Поради това необходимост от един-единствен език просто не съществувала.

Формирането на италианския език започва едва през 14 в. За това допринесли Данте Алигиери, Франческо Петрарка и Джовани Бокачо, които написа някои от своите произведения на разговорния език на тогавашна Флоренция.

Окончателно италианският език се формира в края на 19 в., когато Италия става една държава.