Турските генерали окончателно изгубиха надзорната си роля в политическия живот на страната. Това е една добра новина. Но накъде отива Турция? Това си остава въпрос с множество възможни отговори.

Преди няколко дни премиерът Ердоган сложи край на стогодишната хегемония на турските военни. От 1908, когато принуждават султана да приеме конституцията, която те самите отново анулират през 1913, военните са доминиращата сила в турската политика. Те вкараха страната в Първата световна война, а след това наложиха републиката под ръководството на Мустафа Кемал, наречен Ататюрк.

Генералите, приемниците на Ататюрк

Ататюрк, чиито паметници и портрети са така вездесъщи в Турция, както навремето онези на Ленин в СССР, вкара своя народ с груба сила в модерната епоха. След смъртта му неговото наследство бе поето от генералния щаб. Ако нещо в държавата не им утърваше, генералите просто извършваха преврат. През 1960 бе убит министър-председателят, през 1980 танковете отново бяха по улиците, мнозина бяха изтезавани. През 1997-98 бяха достатъчни заплахите, за да падне правителството.

През 2007 нещата за пръв път не се развива по генералския тертип. На онлайн-страницата на генералния щаб се появи остра декларация против избора за държавен глава на ислямско-консервативния политик Абдула Гюл. Само че тя не постигна желания ефект. Премиерът Ердоган просто назначи нови избори - и спечели.

Сега дори колективната оставка на началника на генералния щаб и командващите отделните родове войски не постигна нищо. Изведнъж всичко в Турция е различно от както беше в продължение на сто години. Военните изгубиха надзорната си роля в турската политика - една добра вест. Това е предпоставка за задълбочаването на демокрацията в страната. Но нещата не са толкова прости.

Растящи съмнения

Водачът на социалдемократическата опозиция в Анкара Кемал Киличдароглу заяви, че в Европа изглежда не забелязват как се потъпква правото в неговата страна. В чужбина аплодираха, когато преди няколко години турските власти арестуваха голяма група висши военни, обвинени в съзаклятие срещу демокрацията. Но напоследък растат съмненията кои всъщност са хората, които уж влизат в тази група.

Например журналистът Ахмет Сик, който през 2007 направи сензационни разкрития за мафиотски структури в армията? Или Недим Сенер, който разкри ролята на службата за сигурност в убийството на турско-арменския журналист Хрант Динк? Двамата, заедно с още 70 други представители на медиите, са в ареста. И никой не знае защо.

Накъде върви Турция? Това си остава един въпрос с множество възможни отговори.

Източник: Дойче Веле