Има три схващания за глобализацията, които се разпространяват още от началото на 80-те години.

Първо, че глобализацията води до намаляване на неравенството по света. Второ, че високият ръст на доходите при богатите ще вдигне доходите и на най-бедните. Трето, че няма алтернатива на задълбочаващото се неравенство, без да обърнем гръб на търговията и технологиите.

Публикуваният наскоро „Световен доклад за неравенството“ - първото проучване, което изследва подробно тенденциите при богатството и неравенството в богатите и развиващите се страни в период от 40 години, опровергава тези схващания, пише Harvard Business Review.

Глобализацията доведе до увеличаване на неравенството при доходите в световен мащаб, а не до свиване

Неравенството между хората по света е в резултат на две сървевноваващите се сили: неравенството между държавите и неравенството вътре в самите държави. Например, силният икономически растеж на Китай и Индия допринася за значителния ръст на световната икономика, а оттам и за намаляване на неравенството между страните.

От друга страна, неравенството вътре в самите тези страни се увеличава рязко. Делът на най-богатия 1% от общите доходи се увеличава от 7% на 22% в Индия и от 6% на 14% в Китай между 1980 и 2016 г.

Доскоро бе невъзможно да се разбере коя от тези две сили доминира в световен мащаб заради липсата на данни относно тенденциите при неравенството вътре в самите страни, тъй като много правителства не публикуват.

В Световния доклад за неравенството за 2018 г. се разглежда този въпрос, като се разчита на систематична, сравняема и прозрачна статистика за неравността от страните с високи доходи и от развиващите се страни.

Заключението е поразяващо. В периода 1980 – 2016 г. неравенството между гражданите по света се увеличава, въпреки силния икономически растеж в развиващите се страни. Всъщност, делът на най-богатия 1% от общите доходи се е увеличил от 16% през 1980 г. до 20% до 2016 г.

В същото време делът на най-бедните 50% от общите приходи се движи около 9%. Ръстът в доходите на най-богатия 1% (хора с доходи от по над 13 500 долара месечно) е два пъти по-голям от този на най-бедните 50% от населението на света в този период.

Доходите не се процеждат надолу

Според второто схващане, високият ръст на доходите на върха е необходим, за да се постигне известен ръст и на дъното при разпределението на доходите. С други думи това нарастващо неравенство е необходимо, за да се вдигне стандартът на живот сред най-бедните. Тази идея обаче се разминава с данните.

Когато се сравнява Европа със САЩ или Китай с Индия, е ясно, че страните, които отчитат най-голям ръст на неравенството не се справят по-добре при увеличаването на доходите на най-бедните си граждани.

Всъщност САЩ е точно контрааргумент на това схващане: доходите на най-богатия 0.001% от американците нарастват с 600% от 1980 г. насам, докато в същото време най-бедната половина от населението на практика е била изключена от икономическия растеж, като ръстът на годишните им доходи е близо до нула.

В Европа ръстът сред най-богатите 0.001% е бил пет пъти по-нисък от този в САЩ, най-бедните 50% от населението пък се справят доста по-добре, отчитайки 26% ръст на средните доходи. Въпреки че страната отчита постоянно по-високи темпове на икономически растеж от 1980 г., ръстът на неравенството в Китай е много по-малък, отколкото в Индия.

В резултат на това Китай успява да вдигне доходите на най-бедните 50% от населението с темпове, които са четири пъти по-бързи от тези в Индия, с което осигурява по-голямо намаляване на бедността.

Данните може и да оборват мита за процеждането на доходите надолу, но идеите зад него все още са дълбоко заложени в някои настоящи политики.

Например идеята, че високият ръст на доходите при богатите хора е предпоставка за създаване на работни места и ръст на дъното, продължава да бъде използвана за оправдаване за намаляванията на данъците за най-богатите, както може да се види от последните данъчни реформи в САЩ и Франция.

Политиката, а не търговията или технологиите, носи най-голяма отговорност за неравенството

Често се твърди, че увеличаващото се неравенство е неизбежно — че то е естествена последица от откритата търговия и дигитализацията, с които правителствата са безсилни да се справят. Данните в проучването обаче ясно демонстрират разнообразието в траекториите на неравенството при региони, които до голяма степен могат да бъдат сравнени.

САЩ и Европа, например, са имали сходно по големина население и доходи през 1980 г. — както и аналогични нива на неравенство. Оттогава и двата региона са имали сходна експозиция към международните пазари и новите технологии, но траекториите на неравенството във всеки от тях се различават значително.

В САЩ делът на най-бедните 50% от общите доходи намалява от 20% на 10% днес, докато в Европа понижението е от 24% на 22%.

Не откритостта към търговията или дигитализацията, а типът политика и институционалните промени обясняват разминаванията в неравенството. След промяната към неолиберална политика в началото на 80-те години, Европа устоява повече на импулса да превърне пазарната си икономика в пазарно общество от САЩ, което може да се види при различията в ключови показатели, засягащи неравенството.

Прогресивността на данъчния кодекс, или колко данъци плащат богатите като процент от доходите, е сериозно подкопана в САЩ и доста по-малко в Континентална Европа. През 60-те години САЩ има най-високото минимално заплащане в света, но оттогава то е намаляло с 30%.

В същото време, във Франция минималното заплащане се е увеличило с 300%. Достъпът до висше образование е скъп и неравен в САЩ, докато в няколко европейски държави той е безплатен.

Системите за здравеопазване също осигуряват универсален достъп до здравеопазване с добро качество в повечето европейски страни, докато милиони американци нямат достъп до здравеопазването.