Наследството от най-големите катастрофи на XX в. кара европейските страни да преразглеждат отношението си към историята. В процеса на тези ревизии се решава съдбата не само на миналото, но и на бъдещето.

Основният въпрос звучи така: Има ли алтернатива на националната гордост, опираща се на преследвания образ на врага и забравяща жертвите на собствената си история?

В търсене на отговора Forbes Life стига до книгата на експерта по културата на помненето (още култура на паметта) Алейда Асман “Der europaische Traum. Die Wiedererfindung der Nation”. От нея научаваме доста по темата.

Историческата истина и формирането на германската култура на паметта

Понятието “Erinnerungskultur” (култура на паметта) присъства в научните дискусии, речите на политици, а също така в средствата за масова информация и в ежедневната реч от 90-те години на XX в. Сблъскваме се с него постоянно, от неделната проповед до заглавие в “Шпигел” на първа страница, а след това не си даваме сметка, колко ново е това понятие.

Защо този отговор на епохалното престъпление, каквото беше Холокостът, дойде толкова късно? Защо след края на Втората световна война никой не говореше за култура на помненето? Защо толкова дълго време хората предпочитаха да мълчат?

Може да попитаме още: Защо ни е въобще да помним? Не е ли по-добре след травматични събития в историята да забравим за тях?

Ян Филип Реемтсма доста емоционално се изказва срещу широко разпространено мнение, че помненето само по себе си е благо. По думите му, помненето и забравянето са свойства на човешката памет, като такива те не са нито добри, нито лоши. И двете способности само помагат да се справяме с житейските обстоятелства.

Тази мисъл следва да се приеме безусловно. Може да се приведат примери, които свидетелстват за това, че паметта е способна да разпалва ненавист и негодувание, да замъгляват бъдещето и водят хората до депресия.

Именно такива негативни свойства на паметта има предвид Уинстън Чърчил, когато изнася реч през септември 1964 г. пред студенти в университета на Цюрих. В нея той подчертава необходимостта от забрава.

Защо снимката на Уинстън Чърчил изчезна от Google?От Google обясниха защо резултатите от търсенето за сър Уинстън Чърчил не включваха снимка в продължение на няколко седмици

Всички сме длъжни да обърнем гръб на ужасите на миналото. Трябва да гледаме към бъдещето. Ние не можем да си позволим да допуснем в бъдещето омразата и отмъстителността, породени от раните от миналото. Ако искаме да спасим Европа от безкрайни бедствия и пълно унищожение, то в основата на това трябва да легне актът на вярата в европейското семейство и актът на забравата на всички престъпления и грешки на миналото, казва той.

Укрепване на мира и стремеж към бъдещето чрез забрава

Речта на Чърчил в защита на забравата изхожда от важността на историческия урок. Той добре е разбирал, каква роля е изиграло това през 1918 г., след края на Първата световна война, символичното унижение на Германия, залегнало в решението на международния съд, който от своя страна се позовава на унижението на Франция от Германия след френско-пруската война от 1870-1871 г.

Версайският договор не успя да осигури здрав мир, точно обратното, той доведе до противоположен резултат, а именно породи дълбоко затаена обида. Чърчил твърде добре е знаел, че германците тогава не само не са забравили поражението и ликуването на победителите, но и са можели да превърнат “позора на Версай” в оръжение за политическа мобилизация. Ако за другите страни изтощителната позиционна Първа световна война се е превърнала, въпреки победата, в депресия и демотивация, то енергията на реваншизма тласна германците право в ръцете на Хитлер и към Втората световна война.

Чърчил не може да не приеме паметта за опасна. Собственият му опит го е убедил в това - тя разпалва чувството на ненавист и жаждата за мъст. Поради това и застава зад идеята за всеобща забрава.

Но това забвение тогава означа не “изтласкване” от съзнанието, а “освобождаване”. Забвението придобива положителен смисъл, доколкото цели дълбоко обновяване и открива пътя към съвместното бъдеще. От това бъдеше се очаква само добро: развитие, ръст и прогрес. Тези главни постановки на модернизираната култура след 1945 г. в равна степен се споделят и в Западна, и в Източна Европа.

Чърчил извлича урок от историята. Германците не само не забравят “позора на Версай”, но и истово го помнят, което ги отвежда до Втората световна война.
Затова урокът на историята гласял: паметта е опасна, от нея трябва да се откажем, а забвението е целително, то заглушава желанието за мъст и открива перспективи за ново бъдеще.

В публикувана през 2010 г. книга на специалиста по история на античността Кристиан Майер (“Das Gebot zu vergessen und die Unabweisbarkeit des Erinnerns”) четем, че забравата е ценен политически ресурс, който може след война, особено гражданска война, отново да сближи бившите врагове и да установи мир в обществото.

Ако помненето, както вярвал Чърчил, възбужда ненавист и жажда за мъст, то забравата е способна да примири страните в конфликт и да създаде жизнено необходимата фаза за реинтеграция на обществото.

Разбира се, държавата не може да повлияе на личните спомени на своите граждани, но е в състояние да им забрани, под страх от наказание, да разпалват стари травми в публичния дискурс, които връщат старата болка и вражда, което води до нови обиди и агресия.

Майер подробно показва как подобна практика на умиротворяване се е прилагала след гражданската война в атинския полис. За нормативно забвение там дори приемат нова дума - mnēsikakein. Буквално тя означава “помни злото” и съответства на акт на публична цензура, въведена заради общественото благо.

Навиците на великите: Да спиш като Моцарт и да си почиваш като АйнщайнУсвояването на полезни навици ще ви помогне да постигнете целите си и да станете високопродуктивни

Към практиката на умиротворяване посредством съвместна забрава е прибегнато и след Тридесетгодишната война. В мирния договор, подписан през 1648 г. в Мюнстер и Оснабрюк, решаваща била формулировката: perpetua oblivio et amnestia.

Девизът “прости и забрави” нееднократно е спомагал за бързата политическа и социална интеграция на обществото след граждански войни; масови амнистии са гасили конфликтния потенциал на враждуващите страни. С примери от гръцката, риската и новата история Майер потвърждава своята теза за това, че благодарение на забравата политическата общност след ексцесии на насилие и граждански войни може да бъде възстановена, а воюващите страни са способни отново да се помирят.

Решаваща предпоставка за това е симетричността на войната, в която две въоръжени групи се противопоставят една на друга като равни. При някои форми на едностранно насилие, като геноцид или масови убийства на гражданите, забравата вече не се превръща в лечебен инструмент, а в продължение на травматичното насилие по различен начин.

Лечебна забрава е била използвана отново и след Втората световна война за възстановяване на западногерманското общество и укрепване на мира в Европа.

След капитулацията на Германия съюзниците закратко приключили с нацистката държава в политически, юридически и символичен план, подлагайки на наказателното преследване видни нацистки престъпници като част от Нюрнбергския процес. По този начин съюзниците възстановили реда и законността, като в повечето случаи се наблегнало на акта на опрощение и забрава в чистилището, отколкото на истинско разследване на престъпленията, извършени от нацисткия режим.

Това, което устроило съюзниците, за немците излязло евтино. По-голямата част от нацистките функционери били реабилитирани, истинска воля за разкриване и наказване на престъпниците в обществото нямало.

Герман Любе по-късно нарича тази ситуация в следвоенното западногерманско общество “комуникативно подразбиране”. Той оценявал това подразбиране доста положително - то имало, според Любе, защитните свойства на един вид пашкул, в който може да се осъществи трансформацията на нацисткия режим в модерна западна демокрация.

По подразбиране беше социалнопсихологическата и политическа атмосфера, необходима за преобразуване на нашето следвоенно население в гражданско общество на Федерална Република Германия, казва той.

Несъмнено в онези години са се чували гласовете и на несъгласни, чиито аргументи са нарушавали това доволно самоуспокояване. Пет години след речта на Чърчил Хана Аренд показва каква може да бъде алтернативата на забравата, свързвайки я с нуждата от историческа истина и необходимостта от разследване на историческите престъпления.

В предисловието на английското издание на книгата си “Произход на тоталитаризма” тя с няколко изречения предвиди половин век по-рано принципите на новата култура на помненето: „Вече не можем да си позволим да вземем това, което е било добро в миналото, и просто да го наречем наше наследство, да изхвърлим лошото и да го считаме за мъртва тежест, която самото време ще остави на забрава”.

Аренд е била убедена, че травматичното минало на един век на изключително насилие няма да изчезне от само себе си, както е било преди, а ще изисква сериозна ретроспекция: „Трябва да признаем и да понесем бремето, което нашият век ни наложи“.

Нейният учител Карл Ясперс в реч по повод наградата за мир от Германския книжовен съюз за 1958 г. каза: „Простите организми забравят и започват всичко отначало, но ние сме хора и никога няма да открием истината, ако не помним това, което е направено преди нас”.

Историческо престъпление, право и свидетелство

Ако бившите престъпници и техните съучастници, намирайки се под защитата на забравата, са се чувствали напълно комфортно, то за техните жертви атмосферата на “комуникативно подразбиране” е била потискаща. Тяхната гледна точка през 60-те години на XX в. публично изразяват еврейските реемигранти, такива като юриста Фриц Бауер и оцелелият затворник от Аушвиц Жан Амери, но гласовете им предизвикват широк отзвук тогава. Едва през 80-те и 90-те години те отново зазвучават в германското общество.

Това се обяснява не само с повтарящите се паметни дни, но и с появата на нови понятия, а също така с възрастта на оцелелите от Холокоста. Анет Виверка нарича 90-те години на XX в. “десетилетие на свидетелите”. След 1945 г. такива понятия, като “травма” и “свидетелство”, по отношение на жертвите на нацистките престъпления все още не са разработени.

Машината, която игра шах с Наполеон Бонапарт и го победиОще в края на XVIII век идеята, че машина може да победи човек на шах е била вълнуваща за публиката

В едно отношение Нюрнбергският процес не е бил уникален, а именно по отношение на жертвите на Холокоста. На тях им е отреждана традиционната роля на свидетели, поканени на съдебен процес с една цел - да дадат показания, които наред с разпита на обвиняемите и събраните изобличителни материали (в това число документални киноленти) помагали да бъдат документирани извършените престъпления. На Нюрнбергския процес проблемът “Убийство на европейски евреи” все още не бил на първи план. Жертвите били само част от свидетелите.

Почти 20 години по-късно Йерусалимският процес срещу Айхман през 1961 г. коренно променя ситуацията. Тогава пред съда застава единственият престъпник и много свидетели, които за първи път в живота си успяват публично да разкажат за своите страдания. Целият свят разбира за това, тъй като процесът е показван по телевизията.

Исторически новата фигура на свидетеля жертва изиграва важна роля и в Процесът във Франкфурт срещу Аушвиц (1963-1965). Прокурорът Фриц Бауер привиква за участие в най-големия в историята на ФРГ съдебен процес срещу нацистките престъпници 212 затворници, оцелели в Освиенцим, от 18 страни. Само оглеждайки се назад, може достойно да се оцени културно-историческото и мемориално-политическото значение на този процес.

Очевидна е тясната връзка между историята на насилието, правата и свидетелството. В Йерусалим и във Франкфурт мощнот, впечатляващо изпълнение на оцелелите свидетели също има голямо символично значение.

Понятието “свидетел” придобива конотации, които излизат далеч от рамките на юридическата роля в тези процеси. Свидетелите стават крайъгълен камък за културата на помненето, която се формира само две десетилетия по-късно и почти половин век след края на войната, утвърждавайки се благодарение на нови понятия, дискурси и институти.

Понятията “свидетел” и “свидетелство” излизат извън рамките на съдебните заседания. Днес те се отнасят до гласовете на жертвите, преживели Холокоста, а също така до други геноциди и престъпления срещу човека, които са влезли в съзнанието на световната общественост през последните десетилетия на XX в.

Ако показанията на свидетеля в съда имат за цел да предоставят само правно полезен материал за произнасяне на присъдата, тогава личните разкази на оцелелите жертви ги поставят в по-широк контекст и свидетелстват за исторически престъпления срещу човека точно там, където историците не са ги документирали, защото когато тези са извършени зверства, те все още не са класифицирани не само като престъпления, но дори и като „събития“.

Връщането на паметта

Връщането на паметта за Холокоста в средните слоеве на западногерманското общество започва през 1979 г. с телевизионното излъчване на четирисерийния американски филм “Холокост”.

Около петнадесет милиона зрители гледаха историята на семейство Вайс със затаен дъх. През 80-те години зад този емоционален шок, който порази всички поколения западногерманци и проби емпатичната блокада, зейнаха нови пропуски в политиката на мълчание.

Историческите годишнини и паметните дати изиграха важна роля за поставянето на историята в обществения дневен ред. Ключовата година за прехода от забрава към спомен бе 1985 г., пет години преди обединението на Германия.

Символната политика на Хелмут Кол, който искаше да постави окончателна черта под миналото, достигна своите граници на 5 май 1985 г. в Битбург, където той, заедно с Роналд Рейгън, пристигна на германското военно гробище, където бяха погребани и есесовци, възнамерявайки да извършат поредния ритуал на прошка и забрава.

В знак на протест срещу акцията в Битбург скоро започнаха неразрешени разкопки в Западен Берлин на мястото на бившия щаб на Гестапо, където сега се намира мемориалът Топография на терора. Въоръжени с кирки и лопати, младежите искаха да покажат, че миналото в никакъв случай не е приключило и забравено.

Три дни след Битбург германският президент Рихард фон Вайцзекер изнесе реч по случай четиридесетата годишнина от края на Втората световна война, в която той нарече това събитие вече не "поражение" на германците, а "освобождение", което означаваше приобщаване към общоевропейската интерпретация на паметната дата.

Година по-късно се разгоря „диспут на историците“, по време на който германски интелектуалци спориха за значението на Холокоста за бъдещата историография. Под мотото "Миналото, което не си отива" историците подеха дискусия за историческото място на националсоциализма. В центъра на дискусията беше въпросът: трябва ли това събитие от миналото на Германия, подобно на други събития, да бъде изпратено своевременно в историческия архив?

Обвиниха 95-годишна нацистка секретарка в съпричастност към 10 000 убийстваСлучаят на Ирмгард Ф. е уникален, тъй като много малко жени са изправяни пред съда заради участието си в ужасите на нацистка Германия по време на Втората световна война

Дискусията, възприемана от някои историци като стимул за историзирането на нацизма, доведе до обратния резултат: тя доведе до активно връщане на травматичното минало.

Тъй като времето не лекува травмата, причинена от екстремно насилие, това насилие създава едно наистина „минало, което не минава“ за жертвите, което трябва да бъде преодоляно дори след десетилетия. Вместо да остави това минало да бъде разядено от времето или да бъде предадено като охладен материал на историческия архив, травмата от Холокоста придоби нормативен характер, превръщайки се в „минало, което не трябва да си отива“.

Във връзка с тежкото наследство на националсоциализма, всички тези знаци ясно показват културна преориентация от забрава към памет.

След падането на стената концепцията за „култура на паметта“ замени такива ключови понятия от 50-те и 60-те години на миналия век като „теглене на чертата“, „преодоляване на миналото“ и „репарация“, които в Германия характеризират политиката на самооправдание и забрава. Тези ключови концепции определят позицията на едно поколение, което е убедено, че с широката социална реинтеграция на старите нацисти, модернизацията на обществото ще се ускори и с изплащането на компенсации на жертвите на престъпления ще бъде възможно да се изкупи историческото вина в обозримо бъдеще. Тези настройки не се поддържаха от следващото "Поколение 68". То вече е израснала в контекста на глобализацията на международната култура на помненето и е допринесе за въвеждането на тази култура в собствената им страна.

Какво ново има в културата на помненето? Пет признака

Новата култура на помненето е абсолютна историческа иновация. Тя няма исторически предшественици, нито традиции, на които може да се опре. Обусловена е от изключителните обстоятелства, в които възниква, а именно Холокоста - безпрецедентно престъпление срещу човека.

Пет признака характеризират културата на помненето.

Първо, тя е свързана с най-тежките престъпления в собствената история. Тези престъпления се оценяват днес ретроспективно, в съответствие с юридическите норми, които са установени едва след Втората световна война.

В качеството на уроците от историята, извлечени от Втората световна война и Холокоста, са се появили такива категории или норми, като “престъпление срещу човека”, права на човека и конвенция срещу геноцида, които стават политическа реалност едва след 1990 г.

През 1939 г. Хитлер можеше да каже: „Кой друг говори за арменци днес?“ Тогава той видя, че арменският геноцид от 1915 г. не е осъден и е забравен и затова беше сигурен, че няма да бъде изправен пред съд или световен бойкот за геноцида на евреите. Днес все още говорим за убитите евреи, но не само за тях, но и за робите, за жителите на колониите и местните жители, които са били и продължават да бъдат преследвани, репресирани и масово унищожавани. Сега имаме транснационални морални стандарти и Международния наказателен съд в Хага, който раздава правосъдие, което надхвърля законите на една национална държава.

Второ, новата култура на помнене е самокритична. Йохан Хьойзинха определи историята като “духовна форма, посредством която обществото си дава отчет за своето минало”. Той ясно формулира втория принцип. Става дума за разясняването на негативните епизоди от собствената история, които не се изтриват от паметта и не се забравят от само себе си, а отново и отново стават обект на изучаване.

Съкровище от Втората световна война откриха в руините на замъкВ руините на замък XIV век, разрушен по време на Втората световна война, откриха съкровище

Не бива да се прехвърля вината на друг, защото се вменява само на индивида за собственото му дело. Институциите, наследниците и обществата могат и трябва да поемат отговорност за извършеното престъпление, дори и в дългосрочен план.

Трето, новата култура на помнене се нуждае от исторически изследвания. Както показва политологът Тони Джадт, колектичното подразбиране след войната намира място не само в Западна Германия, но и влиза в международната практика.

В годините на студената война националната памет на европейските страни е замразена заради поддържането на западния и източния блок от двете страни на Желязната завеса.

Тъй като „цялата отговорност за войната, страданията, които тя донесе и извършените престъпления беше прехвърлена на германците“, престъпленията, извършени от други по време на войната и след нея, бяха „удобно забравени“. Тази забрава се запази до края на Студената война, както на Запад, така и на Изток.

След 1990 г. се отварят източноевропейските архиви. Проучването на тези източници доведе до нова вълна от исторически изследвания на Холокоста. Не само в Германия те върнаха Холокоста в центъра на общественото внимание, но и в цяла Европа, разклащайки утвърдените положителни национални представи за собствената си страна.

Четвърто, свидателствата имат ново значение. В история обаче има престъпления, за които няма нито исторически, нито архивни документи. Джудит Бътлър въвежда в оборот понятието “нормативно насилие”, с което обозначава властови отношения, при които формите на едностранно насилие са не само възможни, но и се считат за естествени, така че никой да не се оправдава. Това се отнася преди всичко за престъпленията, свързани с колониализма и робството, тоест такива форми на експлоатация и изтребление, които по време на извършването на престъпленията са били приети за даденост и не е необходимо да бъдат обяснявани.

Там, където отсъстват архиви обаче, има друг източник на истина - гласовете на жертвите, които в продължение на векове остават нечути.

Най-големият архив на страданията на чернокожите в САЩ представлява джазът, който е заел централно място в американската култура, но никога не е бил признат за легитимно доказателство.

Днес ние говорим за тези гласове като за „устни свидетелства“. Те потвърждават исторически травми, за които няма писмени източници. В наши дни устните свидетелства също са намерили достъп до историческата наука.

Пето, новата култура на помнене е диалогична. Това я отличава от националната памет, която традиционно е монологична. Тук съществена роля играе не само гордостта. По-силният фокус върху жертвените епизоди от собствената история изключва възможността тя да се превърне във форма на духовен самоотчет и отговорност, към които призовава Хейзинга, и позволява на човек да „забрави“ за собствената си вина.