Как се променя ролята на британския министър-председател през годините?

Пръв сред равни или нещо повече?

Много от ключовите министър-председателски правомощия във Великобритания са установени в резултат на действията на отделни лица и впоследствие стават общоприети с течение на времето. През 1870 г. Уилям Гладстон излага принципа, че само министър-председателят има право да свиква заседание на кабинета.

До този момент всеки министър е можел да повика колегите си, за да обсъдят различни политически въпроси.

През 1918 г. Лойд Джордж става първият премиер, който сам определя времето за общи избори, вместо да предава колективната воля на кабинета на суверена, когато се налага разпускане на парламента.

Правото на министър-председателя да назначава и освобождава министри, без да се съобразява с желанията на монарха, е установено през 19-и век. Кралица Виктория е последният монарх, който е държал на правото си на вето върху назначенията. В правителството си от 1880-1885 г. Гладстон успешно отменя желанието ѝ да откаже място на републиканския симпатизант сър Чарлз Дилке.

Укрепването на властта на министър-председателя отразява по-широката промяна в естеството на работата на правителството. В своето класическо изследване на Английската конституция, публикувано през 1867 г., писателят Уолтър Бейджхот описва кабинета като "борд на директорите, упълномощен от парламента да прави национална политика."

Бъдещият крал на Великобритания става на 40 годиниПрез годините Уилям спечели сърцата на британците, много от които дори искат той да наследи баба си Елизабет Втора директно на мястото на по-малко популярния принц Чарлз

Кабинетите от 19-и век са били неофициални по характер, без запис на процедурите, освен доклад, написан от министър-председателя за суверена. По онова време е било напълно възможно повечето държавни дела да се договорят на заседание на кабинета.

Натискът от воденето на Първата световна война обаче води до въвеждането на по-професионален и бюрократичен подход. Критично е създаването на секретариат на кабинета от Лойд Джордж през 1916 г., който да води протоколи и официално да съобщава решенията на кабинета на съответните правителствени отдели.

Именно Лойд Джордж създава и първата постоянна комисия на кабинета - Комисията по вътрешни работи. До 1945 г. нарастващата сложност на правителствените дейности означава, че важните решения често се вземат в комисиите, а не в целия кабинет.

Последният все повече се ограничава до потвърждаване на решения, които вече са били взети от комисия, или до разрешаване на различия между министри, които не могат да бъдат разрешени другаде.

Властта на министър-председателя значително нараства заради неговото право да определя председателството и състава на комисиите на кабинета. Добър пример е отношението на Атли към решението за създаване на британска атомна бомба през януари 1947 г.

Министър-председателят създава комисия, която се събира веднъж за тази цел, но от нея са изключени министрите, които биха могли да повдигнат някакви възражения. Тактиката също така позволява на Атли да поддържа тайна около чувствителната тема. Парламентът не е бил информиран чак до май 1948 г., когато атомният проект вече е в ход.

Не трябва да се подценява и значението на неформалните, вътрешни групи от министри и други съветници, на които министър-председателите избират да се доверят. Невинаги е възможно министри извън фаворизирания кръг да спечелят изслушване за своята гледна точка.

При встъпването си в длъжност през октомври 1964 г., например, Харолд Уилсън решава да не девалвира паунда след консултация само с двама колеги - първия държавен секретар Джордж Браун и министъра на финансите Джеймс Калаган.

След това Уилсън ефективно държи обсъждането на девалвацията извън дневния ред на кабинета, докато през юли 1966 г. натискът на събитията не го принуждава да промени политиката си.

Върви ли Великобритания към президентска власт?

Има сериозни основания да се твърди, че през последния век и половина властта на британския министър-председател непрекъснато нараства. Някои коментатори предполагат, че постът постепенно придобива почти президентски характер.

Нарастващото използване на частни консултанти, тенденцията да се заобикалят традиционните структури на парламента и кабинета и да се използват медиите за пряка комуникация с обществеността, все по-активното участие на министър-председателите в дипломатическите срещи на върха с други правителствени ръководители – всичко това предполага офис, чийто характер се трансформира в нещо ново.

Лойд Джордж, например, е бил обвиняван, че проявява тези черти като министър-председател на коалиционно правителство след Първата световна война през 1918-22 г. Същите нападки са отправяни и по време на дългото господство на Маргарет Тачър (1979-90), както и след изборите на новата лейбъристка администрация на Тони Блеър през май 1997 г.

Продължават обаче да съществуват и редица ограничения на властта на министър-председателя. Невил Чембърлейн достига шеметни висоти на лична популярност, след като подписва Мюнхенското споразумение от септември 1938 г., за което смята, че е предотвратило войната с Германия.

Но доверието в него е изцяло подкопано, когато нацисткият режим окупира цяла Чехословакия шест месеца по-късно.

Принц Чарлз получил 3 милиона евро в брой от бивш премиер на КатарБританският престолонаследник е получил на три пъти по 1 милион евро в брой от противоречивия политик шейх Хамад бин Ясим бин Джабер Ал Тани

Парламентарното и общественото одобрение е от решаващо значение за оцеляването на всяко правителство. Лейбъристкото правителство на Джеймс Калаган е фатално отслабено от изчезването на неговото парламентарно мнозинство, което го принуждава да сключи пакт с Либералната партия през 1977-78 г.

През март 1979 г. поражението на правителството във вот на недоверие принуждава Калаган да свика общи избори, които той губи, проправяйки пътя за 18-годишно господство на консерваторите.

Министър-председателите не разполагат и с неограничен контрол върху своите кабинети. Практиката на Макмилън да уволнява свои колеги от кабинета, в крайна сметка, оказва обратен ефект върху него.

Отстраняване на седем от неговите министри, включително министъра на финансите Селуин Лойд, се възприема като отчаян акт на "обсаден" министър-председател, отколкото като реконструкция на управляващ екип.

Падането на Маргарет Тачър подчертава опасностите, пред които е изправен един премиер, който не успява да работи конструктивно със старшите си колеги. Позицията ѝ се оказва компрометирана от нейната зависимост и близост с определени лични съветници.

Снабдени с огромни ресурси за покровителство, с годините британските премиери откриват, че им е по-лесно да си проправят път, при условие че имат подкрепата на лоялна и обединена партия. И все пак те трябва да запазят доверието на парламента и обществеността.

Винаги присъстващата заплаха от икономическа или международна криза е мощна проверка на способността им да управляват собствения си политически дневен ред.

Голяма грешка в преценката или липса на издръжливост  (или и двете, какъвто е случаят със сър Антъни Идън след кризата в Суец през ноември 1956 г.) може да се окаже фатално за шансовете на министър-председателя за политическо оцеляване.

Въпреки че във Великобритания на този пост не са наложени официални ограничения, записани в кодифицирана конституция, за разлика от други държави, натискът на обстоятелствата предоставя по-малко предвидими, но също толкова важни ограничения върху свободата на действие на министър-председателя.

Който и да наследи Борис Джонсън след неговата оставка като британски премиер, по всяка вероятност ще бъде изправен пред същите предизвикателства.