Американският президент Доналд Тръмп изглежда държи по-силната позиция в очертаващата се търговска война с Китай, пише The Economist.

Новите митнически тарифи, наложени от администрацията на Белия дом, вече засягат 44% от китайския внос в САЩ, но едва ли ще ударят чак толкова силно нагорещената "до червено" американска икономика, нито пък ще доведат до значително увеличение на инфлацията.

Китайската икономика обаче изпитва сериозни затруднения. Растежът на брутния вътрешен продукт се забавя, а водещите индекси на капиталовите пазари отстъпиха с близо 25% спрямо нивата си от началото на годината.

Пекин обяви ответни мерки за повишаване на митата върху някои американски стоки, но кръгът им далеч не е чак толкова широк, колкото тези, които изнася за САЩ.

Обикновено, когато се стигне до конфликт, неравенството на силите води до бързо разрешаване. В този конкретен случай обаче страната, която има предимство, може да удължи войната. Причината е, че Вашингтон си е поставил няколко цели, но не всички са постижими, пише още изданието.

Официалният аргумент на Тръмп и неговата администрация за провеждането на новата търговска политика е обвинението към Китай, че субсидира щедро собствените си държавни компании и изисква предоставяне на ноу-хау от чуждестранните компании в замяна на достъп до необятния китайски пазар.

Това недоволство се споделя от повечето богати държави от западния свят, тъй като тези практики водят до изкуствено понижение на цената на китайския износ за целия свят. Подобна политика обаче не е устойчива в дългосрочен план и от тази гледна точка САЩ е в правото си да настоява пред Китай да играе "по правилата".

Проблемът е, че амбициите на Доналд Тръмп не свършват дотук. Той иска да елиминира търговския дефицит на САЩ с Китай, като погрешно го идентифицира като трансфер на богатство, пише The Economist.

Президентът на Съединените щати нееднократно заяви желанието си да върне част от производствените вериги обратно на американска територия, а неговата администрация категорично определя Поднебесната империя като стратегически конкурент. И по тази причина търси възможност за нанасяне на икономически удари срещу Китай от различен калибър.

За Белия дом нарушаването на правилата на свободната търговия, дефицитите по външнотърговското салдо и свиването на американската индустрия са отделни фрагменти на една и съща картина. Но всъщност това не е така.

Дори и без щедрите държавни субсидии, Китай, както и повечето развиващи се пазари, пак би имал значително ценово предимство спрямо Америка. Търговският дефицит пък е обвързан с разликата между нивата на спестяване и на инвестициите.

Митническите тарифи може да намалят двустранния търговски дефицит на САЩ спрямо Китай, но Вашнигтон няма как да намали общия си отрицателен баланс по текущата сметка, без да предизвика рецесия, се казва още в анализа.

Амбицията за обръщане на тенденцията към деиндустриализация на американската икономика, която вече продължава няколко десетилетия, не е нищо повече от една красива илюзия.

Дори Съединените щати да успеят да върнат част от промишленото производство на собствена територия, бързо ще установят, че това няма да създаде кой знае колко нови работни места, просто защото автоматизацията и ръстът на производителността в днешно време са на много по-високо ниво.

Делът на промишлеността в брутния вътрешен продукт на САЩ е намалял само с една пета от 2000 г. насам, докато делът й в работната сила се е свил с една трета за същия период. Освен това позициите за най-нискоквалифицирания труд отново ще бъдат открити в азиатските държави, като Виетнам, а не в Съединените щати.

Има известна надежда, че президентът на САЩ и неговите съветници ще играят ролята на "доброто" и "лошото ченге", използвайки митническите тарифи като разменна монета в преговорите с Китай за пренаписване на правилата на глобалната търговия и ограничаване на китайския меркантилизъм. Това е една напълно резонна политика, пише The Economist.

От друга страна обаче, "лошото ченге", което в момента дърпа юздите в Белия дом, едва ли ще отстъпи от исканията си, имайки предвид фиксацията му върху търговските дефицити и работните места. Още повече, че китайските лидери засега изглеждат неспособни или пък не желаят, да предприемат реформи, които да удовлетворят по-умерените представители в отбора на Тръмп.

Перспективите за постигане на някакво "примирие", макар и временно, изглеждат доста мрачни, пише изданието. Историческият опит показва, че търговските диспути са изключително трудни за разрешаване. Митата, наложени върху вноса на китайски автомобилни гуми в САЩ през 2009 г. от тогавашния президент Барак Обама (който, впрочем, беше поддръжник на свободната търговия), продължиха три години.

Споразумението, което наскоро бе подписано между САЩ и Мексико, не отменя повишението на митата върху алуминия и стоманата, наложено от Тръмп, припомня още The Economist.

Всичко това подсказва, че е много по-вероятно ескалацията на търговския конфликт между САЩ и Китай да се проточи във времето, отколкото да бъде елиминирана в обозримо бъдеще.