Привлечен от носталгията и от силните традиции на Ливан във винопроизводството, през 2010 г. Махер Харб напуска работата си като финансов консултант в Париж и се завръща в своята родина.

Той започва да обработва имотите на своето семейство, изоставени по време на гражданската война, засаждайки ги с лозови масиви, пише Reuters.

Седем години по-късно винарната му пуска на пазара първата си комерсиална реколта и търси възможности за износ, тъй като интерес към нея проявяват няколко компании от Европа. 36-годишният ливанец става част от все по-мащабната винена индустрия в страната, която връща към живот изоставените земи по време на войната от 1975 до 1990 г.

След многобройните вълни от икономически емигранти през последните десетилетия, днес много от тези хора се завръщат по родните си места, заедно със своите капитали.

"Да се откажа от успешната си кариера в Европа не беше лесно решение. Но го взех, защото обичам земята си и защото Ливан го заслужава", разказва Махер Харб, който живее в пристанищния град Батрун.

И докато ливанската икономика се бори с икономическата стагнация, нарастващото дългово бреме и политическата инерция, успехите на местните винопроизводители могат да послужат като добър пример за останалите сектори, търсещи възможности за експорт.

Традициите на винопроизводството в средиземноморската държава датират още от времето на финикийците.

Ливан е разположен на юг, в сравнение с повечето европейски винопроизводители, но планинските масиви, които се издигат над горещата и влажна крайбрежна ивица на страната, предлагат идеален климат за отглеждане на лозя.

Глобалният интерес към местните сортове също се увеличава, но капацитетът на ливанските винопроизводители все още е сравнително нисък. Страната произвежда по 8-9 милиона бутилки годишно, докато Италия, която е водещият световен производител на вино, може да се похвали с годишна реколта от 5-6 млрд бутилки.

Цената на производството в Ливан също е по-висока, в сравнение с лидерите в този сектор.

Затова местните винарни се стремят към създаване на специфичен стил, който да е базиран на качеството, а не на количеството. Освен това все по-голяма част от тях залагат на местните сортове, а не на масовия внос от Франция, предпочитан доскоро.

"Много хора ме питаха защо внасяме грозде от други държави, след като в Ливан се прави вино от 4000 години", разказва Джо Асад Тума, управител на семейната винарна Chateau St Thomas, която празнува своя 20-годишен юбилей.

По данни на Ливанската асоциация на винопроизводителите общите продажби на сектора възлизат на около 500 млн. щатски долара годишно, но ефектът върху регионалната икономика е съществен, пише още Reuters.

Преди 20 години Наджи Бутрос се отказва от финансовата си кариера в Лондон и Ню Йорк и се завръща в родното си село Бамдун, разположено в близост до столицата Бейрут, за да отлежда лозя. В миналото селцето е било популярна курортна дестинация, но е буквално унищожено след войната.

"Когато се върнахме в Бамдун, селото беше почти обезлюдено. В училището бяха останали 30 деца, а сега са над 200", разказва той.

Бутрос стартира своя бизнес с три парцела, наследени от родителите му. Впоследствие и други емигранти му предоставят собствените си земи, за да ги обработва. Днес неговата изба Chateau Belle-Vue разполага с ресторант и къща за гости, а бизнесът успява да върне живота в селото и да генерира поток от туристи.

Много от ливанските винопроизводители използват евтината работна ръка от съседна Сирия, но Наджи Бутрос предпочита да наема местнтите хора, когато дойде време за гроздобер.

"Горд съм, че синовете на Бамдун живеят на своята собствена земя", казва той.