С подухването на бриза откъм залива на Неапол във въздуха се носят малки златни прашинки.

В Граняно, град с 29 000 жители на 30 километра югоизточно от Неапол в италианския регион Кампания, вятърът е ритмичен като камбанен звън през целия ден.

Местните първоначално смятали бриза за „Мистрал“ - студен, сух вятър, който духа през югоизточното крайбрежие на Франция и навлиза в Средиземно море. Те обаче били наполовина прави.

Този северозападен вятър носи същото име, но този Мистрал (или Марино, както го наричат местните) духа в обратната посока, носейки влажност и минерали от морето по улиците на Граняно.

“Тук можеш да произвеждаш изсушена паста всеки ден заради предвидимостта на този вятър, който духа навътре в градчето към долината,” казва Джузепе Ди Мартино, главен изпълнителен директор и трето поколение производител на паста в Pastificio Di Martino, един от трите големи завода за паста в Граняно.

Известен като Città della Pasta, или Градът на пастата, Граняно се прочува със своето „бяло злато“, или макарони, когато се пренасочва към тях от производството основно на коприна в края на 18-и век, след като копринените буби започват да измират.

Традициите на града в производството на изсушена паста обаче са от по-отдавна, като по някои документи датират от 13-и век.

Прясната паста, която представлява смес от тесто, вода и яйца, е по-често срещана в регионите Пиемонт, Ломбардия и Венето, където тестото минава през ролки, за да се получат талятели или тортелини. Сухата паста, от друга страна, изисква само две съставки: вода и пшеничен грис.

“Тук в Граняно сме много по-пристрастени към изсушената паста,” обяснява пред BBC Нунсия Ричио, хранителен технолог и мениджър по контрола на качеството в Pastificio Di Martino.

“В миналото почти всяко семейство в Граняно е произвеждало паста,” казва Ричио. “Това е традиция, която датира от повече от 250 години, като ‘бялото злато’ движи икономиката на града.”

През 19-и век Граняно е бил една от известните спирки по време на Голямата обиколка, когато заможни европейци придавали завършек на културното си образование с пътешествие с цел изучаване на древните цивилизации в Гърция и Италия.

“Когато заможните европейци идвали в Граняно, те вземали със себе си паста, която после показвали, за да докажат, че са били тук,” казва Ди Мартино.

Картини на френски творци показват какъв е бил животът в Граняно по време на пика на производството на паста. Художниците идвали със стативите си в Долината на мелниците, където 40 водни мелници смилали пшеницата от намиращия се наблизо регион Пулия.

Близо 70% от населението на Граняно по онова време било заето в сектора за производство на паста, като всеки ден се произвеждали по 100 тона паста.

До средата на 19-и век изсушената паста на града вече била толкова популярна, че община Граняно започнала да събаря стари сгради, за да направи място за десетки семейни фабрики за сушене на паста.

Граняно претърпява промишлена трансформация и става ‘градът на пастата’, тъй като фабриките изнасяли огромни количества за САЩ за италианците, които емигрират преди срива на Уолстрийт от 1929 г.,” казва Ди Мартино. “По онова време пастата на Граняно била по-популярна извън Италия.”

В началото на 20-и век в Граняно имало близо 120 фабрики за паста. Промишлената революция обаче заменя традиционния метод на изсушаване на пастата на открито с механизирано изсушаване в помещения с вентилация, което намалило броя на фабриките до 42.

Те нараствали по размери, но не и на брой. Те изнасяли паста на нови пазари, но механичните инструменти заменят хората, което увеличило нивото на безработицата. Това било причината много работници да емигрират в САЩ в търсене на работа.

Защо по-скъпата паста е по-вкусна?Текстурата има значение

“Икономическото възстановяване било слабо, а в други части на Италия се раждат големи промишлени комплекси, което принуждава много от фабриките в Граняно да затворят,” казва Джузепе Ди Маса, президент на Културния и исторически център на града.

Когато износът за САЩ е забранен през Втората световна война, италианците в САЩ, които преди това внасяли „бяло злато“, пресъздали процеса на бавното изсушаване с помощта на машини, за да произвеждат италианска паста за американския пазар.

Нещото, което не могли да пресъздадат обаче, бил вкусът. Причината за качественото транспортиране на пастата от Граняно, особено по време на 6-седмичното пътуване до САЩ, били нейните съставки.

“Водата е с ниско съдържание на минерали, които не променят вкуса на пастата, в сравнение с други райони,” обяснява Ричио. Италианската твърда пшеница пък пътувала само три часа от Пулия до Граняно, “затова пшениченият грис е пресен и няма време за образуването на токсини или плесен”.

Пастата от Граняно днес може и да се изсушава в затворени производствени линии, но въздухът, който се използва, е същият, който някога е изсушавал пастата на открито по улиците на града. За да почетат традициите си в производството на паста, производителите от Граняно готвят по улиците всеки септември по време на Фестивала на пастата, който започва да се провежда след Втората световна война.

По това време към града се стичат 100 000 души, за да присъстват на двудневното събитие. Известни шеф-готвачи правят демонстрации на живо в центъра на града, където в миналото по улиците е висяла пастата, която се изсушава.

“Харесва ми, сякаш цялото това нещо се превръща в един театър,” казва Ди Мартино, добавяйки, че събитието е част от това, което помага за запазването на репутацията на Граняно като града на ‘бялото злато’.

“Ако споменете Парма на някой италианец, той или тя ще се сети за сиренето Пармиджано-Реджано или за шунката; ако обаче споменете Граняно, ще се сети за пастата.”