В началото на 19 век Лондон е едно от най-натоварените речни пристанища в света, а 600-годишният каменен мост над Темза отдавна не е в състояние да отговори на това натоварване.

Подобно на много средновековни мостове, и този е претъпкан със сгради, някои от които надвиснали над пътя.

Въпреки че мостът е широк около 8 метра, само половината от него е достъпна за движение. Това пространство е споделяно от волове, каруци, карети и пешеходци, идващи от двете посоки. В пиковите часове преминаването му може да отнеме до час.

Ясно е, че е необходимо друго съоръжение за прекосяване на Темза, но то не трябва да е мост, а тунел под реката.

В миналото са правени опити за изграждането на тунел под Темза, но те се провалят, като проектът е изоставен и сметнат за неосъществим.

Но Марк Брюнел мисли друго, разказва Amusing Planet. Блестящ френски инженер, избягал от страната си по време на революцията и изградил си име във Великобритания, Брюнел вярва, че тунелът под Темза е възможен.

Той вече влага усилия в проекта, когато се опитва да убеди руския император Александър I да изгради тунел под река Нева в Санкт Петербург. Но императорът отказва предложението и вместо това прави мост.

Пет забележителности на най-дългия град у насСгушен в сърцето на Родопите, на 1035 метра надморска височина, по поречието на река Черна, името му идва от славянското племе смоляни, населявали района

Брунел идентифицира проблемите, с които са се сблъскали британските инженери, и създава нова техника за изграждане на тунели, която се използва под една или друга форма в създаването на почти всеки тунел по света през последните два века.

Тунелният щит е временна структура, която защитава работниците и самия проект от падащи материали или вече съществуващи пещери. Това е първообразът на съвременната тунелопроливна машина.

Работата обаче върви бавно, като възникват и други проблеми. Мръсната вода от канализацията се стича от покрива на тунела и много миньори, включително самия Брюнел, се разболяват от диария, главоболие и дори временна слепота.

През 1827 г. миньорите откриват кухина в речното корито и водата нахлува. След поредния катастрофален проблем и смъртта на шестима мъже през 1828 г., Брюнел изоставя идеята.

Необходими са още седем години, през които той събира достатъчно пари, за да стартира проекта отново. Изработен е по-добър тунелен щит, способен да устои на натиска на Темза. Въпреки това са необходими още шест години денонощна работа, преди тунелът най-накрая да влезе в употреба през 1841 г.

Той е триумф на строителното инженерство, но не и финансов успех. Струва повече от половин милион паунда, което значително надхвърля първоначалните разчети за разходите. Проваля се и идеята за вход за превозни средства и в началото той се използва само от пешеходци.

Тунелът обаче се превръщав туристически хит, привличайки около два милиона души годишно, всеки от които плаща, за да мине през него.

През 1865 г. е преустроен за железопътна употреба. По-късно става част от лондонското метро и се използва до 1962 г.