Зимните олимпийски игри в Пьонгчанг, чиито старт беше даден малко по-рано днес, ще струват на Южна Корея около 13 милиарда долара.

Това е почти два пъти по-голяма сума от предварителните прогнози, които бяха за около 7 милиарда долара, но изненада няма, защото до този момент не е имало случай, в който държавите-домакини на олимпиадата да са успели да се вместят в първоначално заложените бюджети, се казва в анализ на Съвета за международни отношения на САЩ.

Организацията на един подобен форум еволюира драстично през последните десетилетия и няма нищо общо с първите Олимпийски игри на новото време, проведени в Атина през 1896 г. Въпросът за финансовата тежест започва да се превръща в основен проблем през втората половина на миналия век, когато и разходите по организацията, и приходите от посещаемост и телевизионни права започват да растат лавинообразно.

Много икономисти обаче са на мнение, че ползите от домакинството на подобно събитие са драстично преувеличени, тъй като държавите остават "натоварени" с огромни дългове, които изплащат десетилетия наред. Увеличават се и критиците на механизма, по който Международният олимпийски комитет избира кой да организира летните и зимните олимпиади.

Според тях водещият критерий не трябва да са предвидените разходи, а постигането на максимално реалистични бюджети, осигуряването на прозрачност и промотирането на устойчиви инвестиции, които да носят обществена полза и то в дългосрочен план.

Последните летни олимпийски игри в Рио де Жанейро през 2016 г. много ясно очертаха финансовите аспекти на проблема. Година и половина след спортното събитие мегаполисът продължава да се бори с огромното дългово бреме, цената на поддръжката на вече ненужните съоръжения, недостигът на средства за всички останали публични услуги и нарастващата престъпност.

Наблюдавайки този процес, бъдещите кандидат-домакини оттеглят своите оферти или драстично свиват планираните инвестиции.

Кога цената на олимпиадите се превръща в проблем?

През по-голямата част от XX век организацията на летните и зимните олимпийски игри никога не е била кой знае какъв проблем за домакините - и от организационна, и от финансова гледна точка.

През първата половина на века те се провеждат в развитите държави в Европа или в Съединените щати, а преди появата на телевизията домакините не са и очаквали да реализират печалба от провеждането на подобно събитие. Разчитало се е на вече съществуваща инфраструктура, а похарчените държавни пари са носели по-скоро "имиджова възвръщаемост", отколкото финансова.

Всичко това обаче се променя през 70-те години, пише американският икономист Андрю Цимбалист в своята книга Circus Maximus: The Economic Gamble Behind Hosting the Olympics and the World Cup. В предходното десетиление, през 60-те години на века, броят на участниците на летните олимпийски игри се удвоява, а спортните събития в рамките на форума се увеличават с една трета.

Абсолютно всяка проведена олимпиада от 1960 г. насам е надхвърляла предварително заложения бюджет. Фаталните инциденти с убити протестиращи в Мексико през 1968 г. и терористичният атентат в Мюнхен през 1972 г. нанасят сериозен удар върху олимпийския имидж, а общественият скептицизъм по отношение на ползите от домакинството се увеличава.

През 1972 г. Денвър става първия град, който отказва домакинство на олимпийския комитет след проведен референдум, който отказва да одобри отпускането на допълнителни публични средства за организацията.

През 1976 г. летните олимпийски игри в Монреал се превръщат в нагледна демонстрация на финансовите рискове при провеждането на събитие от такъв ранг. Прогнозните разходи от 124 милиона долара са надхвърлени многократно, основно заради многобройните забавяния и баснословната цена на новия стадион, построен специално за случая.

В крайна сметка, градът е натоварен със задължения от милиард и половина долара, които впоследствие изплаща почти три десетилетия.

В резултат на това през 1979 г. Лос Анджелис се оказва единственият кандидат за домакинството на лятната олимпиада през 1984 г., което му позволява да договори изключително изгодни условия с Международния олимпийски комитет. Освен това Ел Ей разчита почти изцяло на вече съществуващите спортни съоръжения и изградената инфраструктура, поради което не се налага да се нагърбва със скъпоструващи проекти.

Така Градът на ангелите се превръща в единствения засега домакин на олимпиада, който е успял да излезе "на плюс" от мероприятието. Оперативната печалба достига точно 215 милиона долара.

Този положителен резултат отново връща интереса към домакинствата и кандидатите започват да се увеличават - от двама за летните олимпийски игри през 1988 г. до цели 12 за тези през 2004 г. От своя страна, това позволява на МОК да бъде по-капризен в избора си и да фаворизира държавитe, които предлагат най-амбициозните (и съответно най-разточителните) проекти.

Планираните бюджети се утрояват в годините след 1988 г., а държави, като Русия, Китай и Бразилия, използват спортните форуми за издигането на своя политически имидж. Сметката за летните олимпийски игри в Пекин достига 45 милиарда долара, зимната олимпиада в Сочи струва на Русия над 50 милиарда, а за игрите в Рио Бразилия плаща 20 милиарда долара.

При зимните олимпиади "фактурите" не са чак толкова плашещи - с изключение на Сочи през 2014 г., най-скъпите зимни олимпийски игри в историята са били тези в Торино през 2006 г. (4.36 милиарда долара), Ванкувър през 2010 г. (2.54 милиарда долара), Солт Лейк Сити през 2002 г. (2.52 милиарда долара) и Лилехамер през 1994 г. (2.23 милиарда долара).

Така или иначе, скептицизмът отново се връща на сцената, а потенциалните домакини на следващите олимпиади един по един изтеглят своите кандидатури. Осло и Стокхолм, например, се отказаха да се борят за домакинството на игрите през 2022 г., след като градските управи осъзнаха, че няма как да се вместят в бюджета.

Бостън оттегли кандидатурата си за летните олимпийски игри през 2024 г., а неговият кмет заяви, че няма желание "да ипотекира бъдещето на града". Трима от останалите финалисти (Будапеща, Хамбург и Рим) също "пасуваха" и така за домакинската чест останаха да се борят единствено Лос Анджелис и Париж.

Оценявайки ситуацията като безнадеждна, Международният олимпийски комитет през 2017 г. взе бързо решение да определи домакините за 2024 и 2028 г. едновременно, като първият форум ще се проведе в Париж, а вторият - в Ел Ей.

Колко струва провеждането на една олимпиада?

Първоначално се изисква инвестиция от милиони долари само в подготовката, която включва оценка, анализ и подаване на кандидатурата в МОК. Обикновено цялото планиране, наемане на консултанти, организиране на светски събития и служебни пътувания излиза между 50 и 100 милиона долара.

Токио, например, похарчи 150 милиона долара, за "офертата" си за домакинството през 2016 г., което така и не успя да спечели. Впоследствие инвестира двойно повече за кандидатурата за 2020 г. и в крайна сметка, успя да се пребори в битката с Истанбул и Мадрид.

Торонто директно се отказа да кандидатства за 2024 г., след като управата на града прецени, че няма как да отдели 60 милиона само за подаване на оферта.

След като даден град вече е спечелил домакинството, започва същинската част от организацията. В рамките на едно десетилетие, а в някои случаи дори по-малко, той трябва да се подготви за пристигането на многобройните посетители и участници.

Летните олимпиади са много по-мащабни, тъй като привличат стотици хиляди туристи и по над 10 000 спортисти и треньори, участващи в над 300 спортни събития. За сравнение, зимните игри включват под 3000 атлети, които участват в около стотина събития.

Най-спешните задачи са свързани с изграждането на специализирани съоръжения - велосипедни писти, стадиони, шанци за ски скокове и т.н. Покрай тях винаги се налага разширяване и на общата инфраструктура.

Едно от изискванията на Международния олимпийски комитет е градът-домакин да разполага с поне 40 000 хотелски стаи, което, в случая на Рио де Жанейро, е наложило разширяването на хотелската база с над 15 000 стаи.

Тези инфраструктурни разходи могат да варират от 5 до 50 милиарда долара, а в много държави оправданието за тях е, че ще продължат да дават плод и след края на олимпиадата. В Сочи над 85% от разходите отиват за строителство на съоръжения, които не са свързани със спорта.

Подобна е ситуацията и в Пекин, където през 2008 г. половината от парите са изхарчени за строителство на пътища, железопътни линии и летища, а около една четвърт за справяне с екологични проблеми.

В сметката влизат и други пера, които не са толкова впечатляващи като обем, но със сигурност не могат да бъдат подценявани. Разходите за сигурност и охрана нарастват експоненциално след атаките от 11 септември 2001 г. Организаторите на игрите в Сидни отделят 250 милиона долара по това перо, докато в Атина през 2004 г. то вече надхвърля милиард и половина.

От тогава насам във всички олимпиади са отделяни между 1 и 2 милиарда долара за гарантирането на сигурността и спокойствието по улиците и на стадионите.

Много сериозен проблем се оказват т. нар. "бели слонове" - скъпите спортни съоръжения, които остават неизползваеми след олимпийските игри. Поддръжката на олимпийския стадион в Сидни, например, струва по 30 милиона долара годишно. Култовата арена в Пекин, известна като "Птичето гнездо", е построена за 460 милиона долара, а всяка година коства на градската управа по още 10 милиона, въпреки че почти не се използва.

Почти всички съоръжения, построени за олимпиадата в Гърция през 2004 г., в момента са изоставени, независимо че разходите за изграждането им до голяма степен бяха сред основните причини за фалита на страната.

Руските данъкоплатци пък ще отделят по 1 милиард долара годишно, за да "изплащат" олимпиадата в Сочи. Нещо повече - има притеснения, че някои руски банки може да изпитат ликвидни затруднения заради кредити, отпускани около организацията на игрите, чиито получатели в момента имат сериозни затруднения с обслужването им.

За настоящия форум в Южна Корея регионалните власти са изчислили, че оттук нататък спортните комплекси, построени за олимпиадата, ще им струват по 8.5 милиона долара на година.

Може ли да се печели от олимпийските игри?

До този момент Лос Анджелис остава единственият домакин на олимпийски игри, който е припечелил нещо покрай организацията им. И то основно защото е можел да разчита на вече изградени съоръжения и инфраструктура. Това се случва през вече далечната 1984 г.

От тогава насам разходите растат лавинообразно, а приходите успяват да покрият много малка част от тях. Ето какво показват числата - лятната олимпиада в Пекин през 2008 г. е генерирала приходи от 3.6 милиарда долара при разходи от 40 милиарда, а тази в Лондон през 2012 г. е успяла да генерира 5.2 милиарда долара при похарчени 18 милиарда.

Нещо повече - голяма част от постъпленията всъщност не остават в страната-домакин. МОК прибира повече от половината приходи от телевизионните права, а те са най-значимият източник на средства, когато става въпрос за спортни събития.

Правителствата се надяват, че организацията на едно подобно събитие може да има дългосрочни позитивни ефекти, като създаване на работни места, привличане на туристи и увеличаване на общата икономическа активност. Емпиричните изследвания на икономистите обаче показват, че тези очаквания в повечето случай се оказват илюзорни.

Проучване в Солт Лейк Сити от 2002 г., проведено от икономисти от Колежа в Масачузетс, показва, че се наблюдава краткосрочен ръст в заетостта със 7000 работни места - около една десета от обещаното от властите. В дългосрочен план пък ефектът е нулев.

Същият извод правят и от Европейската банка за възстановяване и развитие - работните места, създадени около организацията на големите спортни форуми, има временен характер. Освен това, ако регионът не страда от хронично високи нива на безработица, тези места не се заемат от хора без работа, а от такива, които вече са наети и просто получават допълнителни задачи.

Само 10% от 48-те хиляди временни работни места, създадени в Лондон през 2012 г., са заети от безработни по това време. По отношение на туризма също не се забелязват кой знае какви дългосрочни ползи, показват изследванията, цитирани от Съвета за международни отношения на САЩ.

Засилените мерки за сигурност, огромните тълпи и високите цени отблъскват голяма част от туристите по времето, когато се провеждат подобни форуми.

Най-успешна в това отношение е Барселона, която след лятната олимипада през 1992 г. се изкачва от 11-о до 6-о място в класацията на европейските туристически дестинации. Сидни и Ванкувър също могат да се похвалят се леко повишение на туристопотока, но за сметка на това Лондон, Пекин и Солт Лейк Сити отбелязват спад на посещенията след провеждането на олимпийските игри.

Показателен е примерът на Рио де Жанейро - пръвията град в Латинска Америка, който стана домакин на олимпийски форум. Организацията се случи на фона на политическия хаос в страната, който доведе до отстраняването на президента Дилма Русеф. Разходите за събитието надхвърлиха 20 милиарда и то точно когато Бразилия се бореше с една от най-свирепите рецесии в историята си.

Наложи се управниците на града да поискат спасителен заем от 900 милиона долара от правителството, за да се справят със ситуацията. Въпреки това общината не е успяла да покрие всичките си останали публични разходи, което, според експертите, е допринесло до лавинообразния ръст в престъпността впоследствие.

От построените спортни съоръжения пък се очакваше да разнообразят живота в някои от бедните квартали на мегаполиса, но към днешна дата по-голямата част от тях са изоставени. Опитът на държавата да ги продаде на частни инвеститори се оказа неуспешен.

Може ли организацията на олимпийските игри да стане по-ефективна?

Все повече икономисти се присъединяват към становището, че Международният олимпийски комитет трябва да проведе сериозна реформа в начина, по който се организират спортните събития под неговата шапка.

В момента критериите, по които се избират домакините, насърчават разточителните проекти и в крайна сметка стават причина за т. нар. "проклятие на победителя" - спечелилата държава инкасира огромни загуби и почти никакви ползи. Комитетът получава все по-сериозни критики и за това, че не споделя по-голяма част от своите собствени приходи.

През последните две десетилетия корупционните скандали също се превърнаха в постоянна тема за дискусия при почти всеки избор на домакин. Това накара президентът на Международния олимпийски комитет да обяви амбициозна антикризисна програма за реформи под надслов „План 2020“. В него е предвидано свиване на организационните разходи, повече гъвкавост на домакините да използват вече налични съоръжения, насърчаване на устойчивите проекти и дългосрочните стратегии и осигуряване на повече прозрачност при конкурсите.

Някои експерти обаче предлагат и по-радикални мерки - изключване на развиващите се държави от списъка с домакини, тъй като не разполагат с необходимия ресурс за провеждане на нормална организация. Икономистът Андрю Цимбалист отива дори по-далеч - домакинството да бъде дадено на една държава за постоянно, така че изградените съоръжения да могат да се ползват многократно.

И все пак, какъвто и механизъм да бъде избран, може би най-полезно би било стъпването върху един от най-важните принципи в спорта. Независимо дали става въпрос за битката на терена, или за конкурентната борба в света на икономиката - нека по-добрият победи.