Има хора, които години наред не напускат пещери, летища, посолства и собствените си домове – кои са те и защо го правят?

Те напълно доброволно се затварят между стените на стаите. Други се оказват пленици по неволя – живеят на терминали на летища или пък в посолства, прекарвайки месеци без достъп до слънце и свеж въздух.

Трети са се преселили в пещери и бункери по религиозни причини. Има и други, които не разбират защо им е толкова голям свят.

Домашните отшелници

В Япония през последните 15 години се сформира цяло поколение от мъже-отшелници – хихикомори, съкратено хики. Те не учат и не работят. Цялото си време прекарват в стаи – играят мрежови игри, общуват в социалните мрежи, разлистват комикси манга или просто гледат упорито в стените.

Синдромът им се нарича „остра социална изолация”. Средната възраст на засегнатите е 32 години.

Според данни, едва ли не около 10% от населението на Япония представлява хихикомори. С други думи, става въпрос за около 850 000 души.

Първият случай е регистриран през 1999 година. 14-годишен японец се връща от училище, затваря се в кухнята и не излиза от нея в продължение на 3 години. Отказва да разговаря с околните и не пуска никого при себе си. Интересното е, че веднъж на полугодие тайничко се промъква в банята и се мие.

А какво правят родителите му в това време?

Само японският мироглед е способен на това – емоционалната връзка между майка и дете се характеризира с думата „амае”, значи снисхождение към слабостите и простъпките на близък човек, мекота и опрощение. Именно поради това японските майки не бързат да извеждат насила синовете си от стаите. Не бързат да търсят помощ от психолог.

А родителите на нашия главен герой правят следното – построяват нова кухня, за да продължат да живеят както преди.

Такива отшелници не съществуват само в Япония. Можете да ги срещнете още в Южна Корея, Китай и дори Европа. Наричат ги NEET - (not in employment, education or training), или поколението „ни-ни”.

Момиче от „Москва град”

Агентът за недвижими имоти от Санкт Петербург Ксения в продължение на половин година живее в бизнес центъра „Москва град”. Става дума за периода от октомври 2014 до март 2015 година. През това време тя успява само веднъж да излезе навън. За да се види с приятелка и да си купи обувки.

„Не излизах от „Москва град”, тъй като разполагах там с работа и приятели. И наистина, какво мога да правя в Москва – нищо. Нищо ми нямаше, докато бях в бизнес центъра. Беше ми весело” споделя Ксения.

Денят на момичето преминавал така: събуждала се в апартамента на 60-ия етаж, закусвала в стаята си, след това се редели една след друга бизнес срещи, срещи с приятели, съвместни посещения на кино, салони за красота, фитнес, каране на колело и т.н. Всичко това се случва в границите на бизнес центъра.

„Може да ви се стори, че в центъра не живее никой, но всъщност е пълно с народ – всички са забавни и готини”, категорична е Ксения.

Пещерни хора

Какво може да накара човек доброволно да се лиши от технологичния напредък на съвременния свят? Психично заболяване, страх, религия... През ноември 2007 година тридесетина сектанти от „истинската руска православна църква” се укриват в землянка в село Николское, Пензенска област в очакване на края на света.

Според убежденията им, краят на света следва да се случи през май 2008 година. Подземното им убежище било нагърбено със задачата да ги отърве живи по време на катастрофата.

Апокалипсис обаче няма. И доста време след това продължава да няма. През ранната пролет землянката на вдъхновената група започва да се руши от подпочвени води.

Властите започват преговори с тях. Животът на сектантите е поставен под риск заради наводненията, но пък от друга страна не може да се подходи със сила, тъй като са настроени агресивно.

Накрая един по един всички членове на „истинската руска православна църква” напускат землянката.

Най-младият им член е едва на година и половина. За времето на престоя загиват две от жените – едната от рак, а другата – заради доброволно гладуване.

Жители на неутрална зона

На летищата живеят немалко постоянни жители. Оказва се, че те са там поради различни причини – политически, икономически или пък заради банална загуба на личните документи.

Абсолютният рекорд по пребиваване на терминал принадлежи на иранския бежанец Мехран Карими Несери. Той прекарвал на парижкото летище Шарл де Гол цели 18 години. Става дума за периода от 1988 до 2006 година. По пътя от Париж до Лондон някой открадва документите му.

Историята по жителството му на летището приключва, когато заради проблем със здравето бива изведен и закаран в болница.

По разкази на очевидци, Несери всеки ден ставал в 5 часа сутринта. Привеждал се в добър вид, четял вестници, изучавал икономика и си водел дневник. В началото го изхранвали другите пътници и сътрудници на летището.

След това се превръща в звезда и заработва пари от платени интервюта.

Най-интересното в тази история, която лежи в основата на филма „Терминалът” с Том Ханкс, е, че на два пъти Несери отказва да напусне летището.

Първо, през 1995 година, когато белгийските власти му дават разрешение за стъпване на тяхна територия. Второ, през 1998 година, когато адвокат успява да го снабди с нови документи.

Несери обаче иска да живее само и единствено в Англия. По последни данни, Несержи живее в парижки приют за бездомни. Последователи на Несери се намират. Един от най-известните е Едуард Сноудън.

Затворници в посолства

Полоствата на независими държави се превръщат в дом за много хора. Рекордът по преживяване в посолство държи унгарският кардинал Йожеф Минсенти – от 1956 до 1971 година. Този период той прекарва без ден навън в американското дипломатичество представителство в Будапеща.

В момента, в който стъпва извън посолството, Йожеф моментално бива арестуван по обвинение в държавна измяна и шпионаж. Изпратен е в затвора доживот като участник в антиправителствен метеж.

Най-известният съвременен затворник е австралийският журналист-разобличител Джулиан Асанж, основател на сайта WikiLeaks.