Докато цял свят все още се лута в кризата, германската икономика расте по един разумен начин. Това не е прецедент: и в миналото съгласуваната с пазара политика е извеждала този народ от кризи, пише Лоуренс Х. Уайт.

По-рано това лято Джордж Сорос и някои водещи кейнсианци критикуваха онова, което те разглеждаха като прекалено твърда германска фискална дисциплина.

Но през второто тримесечие реалният ръст на производството в Германия нараства солидно с 9% на годишна основа, докато икономиката на САЩ - с анемичните 1,6 на сто.

Основателен е въпросът: превръща ли се Германия в пример за икономическо възстановяване, достоен за подражание?

През юни германският министър на финансите Волфганг Шойбле защити решението за съкращаване на правителствените разходи, позовавайки се на „неприязънта към правителствените дефицити и страха от инфлация, които се коренят в германската история от миналия век". Предполага се, че той е имал предвид периода на разрушителна хиперинфлация от 20-те години.

Но г-н Шойбле би могъл да цитира и друг подходящ за сравнение епизод от историята на своята страна. Преди 62 години Германия става модел за подражание при възстановяване от една много различна от сегашната криза.

Поради нещастно стечение на обстоятелствата окупационните власти тогава фактически задълбочават недоимъка, като запазват контрола върху цените, наложен от нацистите преди и по време на войната. Черният пазар господства. Защото потребителите и предприемачите се борят срещу бюрократичния режим на контрол и купонна система - борба, която икономистът Лудвиг Ерхард описва като „Der Papierkrieg" или „хартиена война".

Възродената Социалдемократическа партия иска контролът и нормирането на стоките да продължи. Някои американски съветници са съгласни с този подход. В частност това важи за Джон Кенет Гълбрайт, който като служител на Държавния департамент на САЩ надзирава икономическата политика в окупираните Германия и Япония, а през периода 1941-1943 е царят на ценовия контрол в самите Съединени щати. Той напълно отхвърля идеята за съживяване на германската икономика чрез елиминиране на контрола.

За късмет на обикновените германци обаче, Ерхард, който през април 1948 г. става директор на стопанската администрация на британо-американската съвместна окупационна зона, има съвсем други идеи. Като за начало той замисля парична реформа - въвеждането на 20 юни с.г. на нова Германска марка с цел заместването на безпомощната стара Райхсмарка в трите западни окупационни зони. Без одобрението на съюзническото военно командване Ерхард използва случая, за да издаде всеобхватно постановление, отменящо всички предишни наредби за ценови контрол и нормиране на потреблението.

По-късно Ерхард разказва на приятели, че когато научил новината, командващият американските окупационни части генерал Луциус Клей му се обадил по телефона и казал: „Професор Ерхард, моите съветници ми казаха, че вие правите голяма грешка"; на което Ерхард отвърнал: „Същото ми казват и моите съветници".

През следващите няколко седмици Ерхард премахва останалия тук и там контрол върху цените и заплатите. Резултатът от премахването на контрола е впечатляващ.

Недостигът секва, покупките и продажбите с Дойчемарките заместват натуралната размяна. Наблюдателите отбелязват, че почти веднага над фабричните комини започва да се извива пушек, че по улиците се появяват камиони с доставки и че шумът от строителни бригади започва да трака из градовете. Забележителният успех на реформите ги прави необратими. След няколко месеца същата политика е възприета и във френската окупационна зона.

Между юни и декември 1948 г. промишленото производство в трите западни окупационни зони нараства зашеметяващо с 50%. През май 1949 г. трите зони се обединяват, за да учредят Федерална Република Германия, обикновено наричана от всички „Западна Германия". Ерхард става министър на икономиката, служейки на канцлера Конрад Аденауер в поредица правителства от 1949 до 1963 година. Западногерманската икономика не само оставя далеч зад себе си тази на Източна Германия, но дори расте по-бързо от икономиките на Франция и Великобритания, макар да получава по-малко помощи по линия на Плана Маршал. Това е времето на немското „Wirtschaftswunder", на "икономическото чудо".

Между 1950 и 1960 г. икономиката на Западна Германия нараства повече от два пъти в реално изражение, при среден комбиниран ръст на година от 8 на сто. Иконометриците, които са се опитвали да разпределят тежестите между различните фактори на този забележителен рекорд по икономически растеж, стигат до извода, че той не може изцяло да бъде обяснен с нарастването на работна сила, потока инвестиции или „догонването" от относително ниска точка на начално развитие на производството. Голям дял от икономическия растеж за тези години се обяснява с по-висшия характер на икономическата политика.

През 1963 г. Ерхард наследява Аденауер и служи на Германия като канцлер още три години. Неговата изборна победа е обществено потвърждение на политиката, освободила германското „Wirtschaftswunder".

След 1963 г. интересът в Германия към ордолибералните идеи (получили наименованието си от академичното списание „ORDO") запада, засенчен от интереса към кейнсианството. Държавата на благоденствието се разраства. Икономиката бива запушена от политика, разработена в угода на различни групови интереси. Не случайно по същото време запада и икономическият растеж. От 1960 до 1973 г. той е около два пъти по-нисък от растежа на 1950-те, а от 1973 до 1989 г. спада още наполовина - на само 2% на година.

Интересът към ордолиберализма започва да се съживява през 70-те и 80-те години на миналия век. Повече интерес от страна на политиците е може би най-доброто, което може да се случи за дългосрочното съживяване на германския икономически растеж.

Авторът Лоуренс Х. Уайт е професор по икономика в Университета Джордж Мейсън в САЩ; статията, която е част от неговата книга „Сблъсъкът на икономическите идеи", е публикувана в Wall Street Journal под заглавие „Германското чудо - един различен поглед". Преводът е на Красен Станчев.

Източник: Дойче Веле