Добавянето на още 1 трлн. долара към националния дълг на САЩ чрез приемането на пакета данъчни облекчения показва на света, че страната няма намерение да си плаща сметките. САЩ върви по стъпките на великата Испанска империя, която фалира, пише Джим Джубак в MSN Money.

Светът има доста опит при справянето с малки страни, които не могат да си плащат сметките и придобива все повече опит в тази насока с всяка изминала минута.

Гърция не може да си плаща сметките? Осигурява й се финансиране срещу обещания за икономически ограничения и по-високи данъци. Ирландия не може да си плаща сметките? (Или по-точно сметките на банките си?) Осигурява й се финансиране срещу обещания за икономически ограничения и по-високи данъци. А когато малките страни не могат отново да си плащат сметките след няколко години този процес ще се повтори отново и отново, докато кредиторите накрая се съгласят да се откажат от част от заемите, които са отпуснали.

Какво обаче да кажем за огромна страна, която е в центъра на световната икономическа и финансова система? Страна, която може да бъде описана като най-великата сила в света, която контролира световния поток от средства? Какво се прави с такава страна, която може да си плаща сметките, но показва нежелание да го прави? И вместо това нагло иска още заеми?

Светът няма много опит в справянето с проблеми като този. Смятам обаче, че точно такъв е проблемът, с който в момента светът се сблъсква. Сделката между Белия дом на Обама и Републиканците в Конгреса за продължаването на данъчните облекчения от времето на Буш с още две години означава увеличаване на дълга на САЩ с още 1 трлн. долара и казва на света, че американците нямат намерение да си плащат сметките, добавяйки войнствено "И какво ще направите?"

Още една държава безделник

Успях да намеря само един пример в западната история, който хвърля известна светлина върху ситуацията в която се намират САЩ и света - многократните фалити на Испания през 16-и и 17-и век, пише Джубак.

През 16-и век Испанската империя се простира в по-голяма част от света от която и да е друга империя преди това. Започвайки от Иберийския полуостров с обединението на Кастилия и Арагон, Испанската империя се разраства, обхващайки първо острова, известен тогава като Испаньола, след което Куба, Мексико, по-голяма част от Южна Америка, с изключение на Бразилия, и островите Гуам и Филипините. В Европа испанските монарси управляват Холандия, Белгия, голяма част от Италия, както и части от Африка.

Това е била една невероятно богата империя. Големите сребърни мини на Перу и Мексико започват да доставят огромни количества от ценния метал, към който се добавя и златото, придобито от завоевания и добив още през 1511 г. Испания внася 260 000 кг сребро и 5 000 кг злато от 1511 до 1550 г. и това е само началото. От 1591 до 1610 г. страната внася 4.9 млн. кг сребро и 31 000 кг злато. Притокът на злато и сребро в Европа, регион, който преди това е изпитвал недостиг на ценни метали, е бил толкова голям, че предлагането сваля цената на и на двата метала и завишава цените на стоките и услугите.

По-малко от половината от среброто и златото обаче остава притежание на Испания. Около една трета отива в Китай, за да бъде заплатен вносът на коприна, порцелан и други луксозни стоки. Останалото отива за заплащане на вноса от Европа. Испанската икономика става все по-неконкурентоспособна. Испания харчи разточително подкрепяна от ценните метали, идващи от Новия свят.

Това включва и испанската монархия. Среброто и златото продължават да идват, но управлението на империя не е лесно, когато то включва почти постоянна война с множество национални врагове, между които Франция и Англия, плюс местни въстания в Холандия и Италия, плюс повече от 100-годишни борби с Османската империя, която неумолимо настъпва на Запад след падането на Константинопол през 1453 г.

Испанските крале откриват, че е много по-лесно да вземат пари назаем, вместо да реформира испанската икономика. В крайна сметка кой кредитор може да си позволи да откаже на най-силното кралство в Европа? Идващите ценни метали от Западното полукълбо карат испанските крале да си мислят, че могат да вземат назаем и после да изплатят каквато и да е сума, а и коя банка би се осмелила да оспори надеждността на кралството като кредитополучател? Резултатът от всичко това е фалит през 1557 г., като банка Fugger в Аугсбург опира пешкира.

Обстоятелствата около този фалит от 1557 г. може да звучат познати. Банката прави класическата грешка да не преценят както трябва активите и задълженията. Банкерите от Fugger вземат дългосрочни заеми в Аугсбург, за да отпускат краткосрочни заеми на испанския крал. Плащаният по дългосрочните кредити е трябвало да дойдат от плащанията по краткосрочните кредити, дадени на Испания. Тогава през 1557 г. Филип II решава, че може да използва за други неща две плащания предназначени за Fuggers. На практика Испания обявява фалит, а банката предоговаря заемите си при намалени лихви и по-дълъг срок на изплащане.

Същото нещо се случва отново през 1575 г. когато Испания отново спира да плаща заемите й, както и отново през 1596 г. Последният фалит на Испания слага край на банка Fugger и дава възможност на генуезките банкери да финансират Испания.

В отчаян опит да задоволи кредиторите си Испания намалява стойността на валутата си, заменяйки среброто и златото в монетите с мед през 1599 г. Това води до неконтролируема инфлация през първата половина на 17-и век. От 1625 до 1650 г. цените скачат с 40%.

До втората половина на века испанската икономика вече бързо се свива, тъй като високите данъци на земеделските производители, които били горе-долу единствената прослойка, която плащала значителни данъци, водят до спад в производството на храни и вълна, а високата инфлация прави испанския износ неконкурентен спрямо вноса от Англия, Франция и Холандия.

До 1675 г. Испания, която преди време е била най-великата империя в света, е готова да бъде разкъсана от Франция на Луи XIV.

Отзвукът от Испания днес

Навремето не е имало Международен валутен фонд, който да се намеси и да дисциплинира Испания. Не е имало координирани международни действия на централните банки, с които да се възстановят обменните курсове или да се преструктурират испанските заеми. Не е имало президенти, които да изнасят лекции на министъра на финансите за злините от небалансирания бюджет. На практика, тогава почти не е имало финансов пазар във формата, в която го познаваме днес.

Въпреки това днес все още можем да видим механизми сходни на тези, които са действали по времето на испанската криза. Инфлацията наказва испанската икономика за огромното увеличаване на паричната маса посредством притоци на злато и банкови заеми от Fuggers и генуезките банкери. Намаляването на стойността на валута води дори до още по голяма инфлация, до липсата на инвестиционен капитал и до загубата на спора на испанските пазари с чуждите конкуренти. Огромният бюджетен дефицит води до зависимост от чужди заеми, което допълнително намалява достъпа инвестиционен капитал и до пагубна политика концентрирана основно върху обслужването на дълговете на Короната.

Няма криза, която можем да посочим и да кажем: "Виждате ли? Това е моментът, в който Испания премина някакъв праг." Подозирам, че големите кризи с повратни точки са запазени за по-малките страни. Само заради размера си, големите страни могат да поемат сериозни удари и отново да се възстановяват. При Испания става въпрос за повтарящи се кризи, почти монотонни в тяхното сходство, случващи се горе-долу през десетилетие.

Крайният резултат е спад подсилен от неуспешните усилия за реформа, които не се оказват достатъчно големи, за да обърнат посоката.

Нито една друга страна или финансова институция не е трябвало да хока Испания за фискалната си безотговорност. Тогава не е имало и по-висшестоящ орган, който да наложи наказание на страната. Испанските крале са били достатъчно арогантни, за да го направят сами и в течения на десетилетия да донесат на страната си икономическа стагнация.

Неизбежно ли е било това за Испания през 16-и и 17-и век? Съвсем не. Испанските крале например са могли да избегнат глупавите войни между династиите, които са изтощили страната. Испанските финансови министри са могли да накарат аристокрацията и църквата да понесат по-голям част от данъчното бреме. Могат да се намерят и още доста моменти, които са попречили на страната да поеме по друг път.

Това обаче е едно от малкото окуражителни неща, когато се сравнява историята на Испанската империя с настоящата ситуация в САЩ. Големите страни имат склонност да постъпват глупаво в дълги период от време; те имат много възможности да поправят грешките си. Тази мисъл не е особено ободряваща, но това е най-доброто, което може да се измисли като се гледа настоящата посока, в която върви Вашнгтон.

Историята също така казва, че дори и най-големите страни не могат да избягват последиците от действията си завинаги.