Две големи финансови неравновесия предизвикват тревога в момента, пише в свой анализ за в. Монд икономистът от Парижкото икономическо училище Пиер-Сирил Откьор.

От една страна- задлъжнялостта на САЩ, чийто външен дълг възлиза на 3 трлн. долара, или 25% от брутния вътрешен продукт (БВП), срещу излишъка на Китай, чиито нетни активи в чужбина достигат 40% от БВП.

От друга- неравновесието в Европа, което противопостави Германия, акумулираща излишък, и периферните страни (Гърция, Ирландия, Португалия), които трупат дълг. А публичните дългове подхранват недоверието на инвеститорите, защото голяма част от тях се държат от чуждестранни инвеститори, които могат да окажат натиск за обявяване на дефолт.

Между двете Световни войни

Във времената между двете Световни войни, финансовите неравновесия се уреждали чрез солидни дефолти, в частност двата на Германия от 1931 и 1933 г. Разбира се, те предизвиквали банкови кризи, които превръщали постепенно кризата от 1929 г. в Голямата депресия, но и самите те били резултат от неспособността на големите страни да уредят мирно неравновесието в международните плащания и свързаните с тях дългове.

През май 1931 г. най-голямата австрийска банка Creditanstalt обявява фалит. За няколко месеца това води до масово изтегляне на краткосрочни международни кредити, национализация на фалиралия германски банков сектор, серия прекъсвания на държавните плащания и изоставяне в половин Европа на възстановения с мъка няколко години по-рано златен стандарт.

Ако австро-германската криза има такъв опустошителен ефект, това се дължи на Германия, която е задлъжняла не само заради задълженията по репарациите към победителите, но и заради големите частни дългове, натрупани в периода 1924-1929 г., срещу които не разполага с нито един международен актив, който може да продаде.

Освен това нейните дългове са определени в чужди валути, така че Берлин не може да се освободи от тях освен чрез дефолт. И трето- нейният фалит е улеснен от политическата обстановка, в която тя е смятана за „последна крепост срещу болшевизма" и единствен контрапункт на хегемонията на Франция на Стария континент.

Дефолтът на Германия е последван от Франция и Великобритания с техните военни дългове, от засилване на националистичните настроения и протекционизма, от изоставяне на всякаква организирана валутна система.

Процесът достига кулминацията си през 1932 г., когато САЩ, възмутени от фалитите, изтриващи около една трета от отпуснатите от тях кредити, избират Франклин Рузвелт- президент, по-малко привързан към златния стандарт от своя предшественик.

Което в крайна сметка довежда с спекулативна вълна, която дестабилизира американската банкова система, провокира обезценяване на долара и ремахва всяка надежда за международна реорганизация.

Днес

В наше време всички страни -длъжници са същевременно и кредитори (около 100% от БВП за Гърция и около 1 000% от БВП за Ирландия), така че кредиторите са толкова важни колкото и длъжниците, с изключение на Китай.

Това прави един дефолт рискован както заради възможния отговор от страна на длъжниците на съответната страна, така и заради вътрешната зависимост между кредитори и длъжници.

САЩ, чиито дългове са в долари, могат да се освободят от тях чрез инфлация, но за останалите длъжници обезценка на валутата само би задълбочила реалния дълг.

Те биха могли да обявят дефолт, само ако за известно време сами могат да се откажат да заемат пари. И ако последствията от фалит на някоя малка страна могат да бъдат преодолени, за ЕС те биха били катастрофални.