Хората днес дори не могат да си представят колко тежък е бил животът на моряците в миналото. Корабите отплавали, препълнени с хора, много от които заминавали по принуда, въпреки че перспективата за пътуване ги ужасявала.

Смъртта била нещо повече от смътна възможност. Освен рисковете, които поемали, ако причината за пътуването била война, или вероятността да бъдат нападнати от пирати, ако превозвали ценни неща, животът на борда на кораба бил опасен.

Чумата на моретата

През 1499 г. португалският мореплавател Вашко да Гама загубил 116 членове на екипажа си от общо 170. През 1520 г. 208 от 230-те моряци, които отплавали с мареплавателя Фернандо Магелан, загинали.

Всички били жертви на „чумата на моретата“. Тя била опустошителна. Според британските регистри по време на Седемгодишната война (между 1756 и 1763 г.) служели 184 899 моряци.

1512 загинали в битки, а 133 708 починали вследствие на заболяване, голяма част от които в резултат на чумата.

Всичко започвало с необичайна отпуснатост, внезапна умора и болка в мускулите, особено на краката и корема. След това се поддували венците, започвали да кървят и зъбите се разклащали. Болката в мускулите и ставите нараствала.

След това венците започвали да миришат на развалено месо и кървели обилно. На кожата, най-вече на краката, се появявали язви, които гангренясвали. В този момент болката в цялото тяло ставала непоносима. Краят настъпвал с висока температура, черни петна по кожата, треперене, припадъци и смърт.

Позната, победена и забравена

Чумата била позната поне от времето на древните египтяни, които регистрирали симптомите й през 1550 г. пр. Хр. Любопитното е, че лечение за нея било открито в хода на историята, но липсата на комуникация и разбиране какъв е агентът, който се борел с ужасяващата болест, довел до загуба на тези знания и трябвало да се стигне до повторно откриване на лечението.

Става дума за скорбута и лечението било витамин С, въпреки че докато науката разбрала концепцията за витамините, то не се изразявало по този начин. Редица изследователи, мореплаватели и лекари забелязали, че пресните плодове и зеленчуци лекували скорбут, но те били трудни за транспортиране и се разваляли по време на пътя. В намерението си да ги запазят, моряците често ги сварявали до степен, в която витамините изчезвали.

Шотландският лекар на Кралския флот Джеймс Линд установил че скорбутът може да бъде излекуван с цитрусови плодове, след като осъществил първото контролирано клинично изследване и публикувал резултатите през 1753 г.

Въпреки че минали десетилетия преди британският флот да снабдява редовно моряците си с лимонов сок, когато това станало, тя предоставила основната част от договора на Сицилия, която доставяла цитрусови плодове и на Франция и САЩ.

Златна долина

Цитрусовите плодове пристигнали в Сицилия през 11 век, когато арабските завоеватели ги пренесли на острова. През 14 век хората започнали да наричат залива на Палермо „златната долина“ заради дърветата, окъпани от слънцето.

Дълго време лимоните били луксозна стока, която аристократите отглеждали и използвали или продавали като украса, или дестилирали корите им, за да създадат парфюми. Когато Кралският флот разбрал, че трябва да дава лимони на моряците си, плодовете се превърнали от лукс в необходимост.

Според историка Кристофър Барън, „между 1795 и 1814 г. адмиралтейството осигурило 1.6 млн. галона лимонов сок. Сладките лимони били внасяни специално от средиземноморската област, което превърнало Сицилия в голяма фабрика за лимонов сок“.

САЩ също открили значението на цитрусовия плод, тъй като по време на Гражданската война, макар че войниците се придвижвали по суша, също страдали от скорбут.

Износът на цитрусови плодове от Сицилия нараснал от 400 000 касетки през 1834 г. до 750 000 през 1850 г. Към 1880 г. 2.5 милиона касетки пристигали в Ню Йорк всяка година, голяма част от които идвали от Палермо.

Хранителна среда

Въпреки че икономиката на Сицилия по онова време не била развита, през 19 век островът бил един от основните производители на пшеница, зехтин, вино и цитрусови плодове. Не всички плантации били еднакви – тези с лимоните били специални.

За разлика от втория най-рентабилен продукт - маслините, които изисквали минимална инвестиция, ежегодните разходи за отглеждане на лимонени дървета били високи. Но приходите от продажбата на лимони били 35 пъти по-високи от тези от продажбата на зехтин, който бил добиван от маслините.

„Към 1860 г. отглеждането на лимони било най-доходоносният земеделски бизнес в цяла Европа. Всички искали да го правят, но това изисквало огромна инвестиция“, разказва пред ВВС Хелена Атлий, автор на книгата „Страната, където цъфти лимоненото дърво“.

Лимонените дървета се нуждаели от 7-8 години, за да дадат достатъчно плод за продаване. Освен това се изисквали добре наторена почва, постоянно снабдяване с вода и предпазване от вятъра и крайните температури, а всичко това означавало големи разходи за инфраструктура.

„Хората, които започвали от нулата, трябвало да инвестират много пари и да чакат. Когато най-накрая дърветата давали плод, знаели, че е много лесно да бъдат ограбени“. Макар че производителите на лимони можели много да спечелят, те също така можели и много да загубят.

Коза Ностра

Сицилия била пълна с лимонови дървета, в които собствениците им инвестирали много пари и те били много рентабилни в много нестабилна епоха в социален и политически план. През 1860 г. станало обединението на Италия.

„Имало смяна на режима в Сицилия и именно оттогава датират първите примери на познатото ни днес мафиотско поведение – сплашване, спекулации, изнудване“, отбелязва Атлий.

Лимонените плантации край Палермо станали историческа сцена на първия човек, оставил подробен разказ за бедите си с мафията. Въпреки че сега думата се използва за обозначаване на всякакви нелегални криминални организации, единствената организация с това име е сицилианската.

Гаспаре Галати бил хирург и глава на семейство, който през 1872 г. наследил ферма с 400 000 квадратни метра лимонови и мандаринови дръвчета край Палермо. По онова време на възход на цитрусовите плодове това трябвало да е истинска благословия, но се оказало точно обратното.

Деверът му починал от сърдечен удар, след като получил писма с ужасяващи заплахи. Галати опитал да наеме фермата, но управителят й Бенедето Кароло, който присвоявал голяма част от печалбата от плантацията, му попречил.

Галати решил да разреши радикално проблема и уволнил Кароло. Малко след това открил тялото на новия си управител между лимонените дървета с множество огнестрелни рани в гърба. Когато наел друг управител, започнали да валят писма, в които бил обвинен, че е уволнил „достоен човек“, за да назначи „подъл шпионин“.

В едно от писмата ясно се казвало, че ако не върне Кароло на работа, ще го сполети същата съдба като покойния му управител, но краят му щял да бъде „по-варварски“. Полицията не искала да арестува Кароло, а местните съдии изобщо не обсъждали възможността да го осъдят.

Галати опитвал една година на разбере какво се случва, докато не разбрал твърде добре и трябвало да избяга със семейството си в Неапол.

Мафиози

Комбинацията от слаба правова държава, нарастващо търсене на цитрусови плодове в чужбина и рисковата и чувствителна природа на производството на лимони се оказали хранителна среда за появата и консолидацията на мафиотска организация.

„Хора с този вид могъщество следвали новите производители на лимони и им предлагали персонал, вода, помощ за продажбата на лимоните... Ако приемели предложението, не печелели много, тъй като им вземали значителна част от приходите, но поне били спокойни“, обяснява Атлий.

„Ако отговорели, че предпочитат да се заемат с всичко сами, същият човек, който им е предложил помощ, изпращал хора в плантациите им, за да прекъсне новата им система за напояване, да отреже дърветата, а ако се съпротивлявали, ги убивали. Това били първите мафиози“, допълва писателката.

Критичен век

„Възходът на цитрусовите плодове продължил сто години до 50-те години на миналия век, когато мандарините взели надмощие и в сърцето на територията на мафията настъпила промяна“, казва Атлий.

Продължили да отглеждат мандарини, но заради късното им съзряване те се нуждаели от повече време, за да донесат печалби. Вероятно в плантациите криели лабораториите за рафиниране на хероина.

„До 60-те години на миналия век плодовете започнали да идват в Европа от Южна Африка, Израел..., където процесът бил механизиран, а това не можело да се направи в Сицилия, тъй като много от лимоните растели на тераси, съществуващи от 18 и 19 век, където не можело да се поставят машини“, обяснява Атлий.

Освен това Италия не можела да се конкурира с плодовете, идващи от Мароко и Тунис, където заплатите били по-ниски. Бизнесът с лимони западнал. Но мафията имала десетилетия наред да се разшири и диверсифицира.