Епидемиите по българските земи имат опустошителна сила. Те влияят не само на демографията, но променят хода на историята. Такъв е случаят с бубонната чума, станала известна като Черната смърт.

Най-страшната болест, взела най-много жертви в историята на човечеството, до голяма степен е виновна и за падането на България под Османско владичество. През XIV век болестта покосява почти половината от българското население. Държавата губи своята мощ, а последният български цар Иван Шишман няма никакъв шанс да се противопостави на Османската империя, разказва пред БНР историкът Румен Иванов.

„Милиони са починали от епидемии в България. Тези болести са погубвали цели фамилии, опустошавали са цели села. През средновековието на тях се гледало като на „божията воля“, затова лекарите не са вземали сериозни мерки, за да им противостоят", казва Иванов.

Карантината била единственият метод за ограничаването на заразите. От историческите извори става ясно, че в границите на Османската империя са издавани заповеди за изселване на цели села и за карантиниране на болните в специално построени за целта сгради.

За масовия мор от болести свидетелстват и трогателните надписи на надгробни паметници, като например този на млада жена: „Причина за смъртта ми беше чумата. Никога не забравяй смъртта!”. Мюсюлманските надгробни плочи пък си имали задължителен шаблон за умрелите от чума, „спуснат“ от централната власт, а той гласял: „Като дойдох на света, намерих лъжа. Принесох жертва на тези млади години, на тази душа!“

Археолози се натъкват и на масови погребения на покосени от чума или от едра шарка. Практиката била те да се поръсват с вар и затрупват с много пръст, така че заразата да не се разпространява.

Нуждае ли се светът от нова здравна организация? СЗО има огромни заслуги, но кризата с COVID-19 осветли и някои от най-големите ѝ слабости


В по-ново време, с развитието на медицината, хората вече не били толкова безпомощни пред болестите. Когато в XVII и XIX век по българските земи (тогава все още под властта на Османската империя) настъпва холерата, властите вземат решителни мерки.

„Започват да се изграждат т.нар. карантинни сгради по цялата граница на река Дунав, където се карантинират чужденци, пристигащи в нашите земи от Западна Европа. Има един интересен случай с разказвача на приказки Ханс Кристиан Андерсен. Той пристига в Русчук (днешния Русе) с кораб, но не е допуснат да слезе от него, защото в здравната му книжка не било отразено дали боледува от холера или не", разказва Румен Иванов.

По време на холерата през XIX век властите създават и първите кризисни щабове, назначават се здравни инспектори, които обикалят градовете и глобяват всеки, който не спазва дистанция. Заразените се изолират, карантинират се цели квартали.

Мерките против разпространението на опасната болест продължават да се спазват и след освобождението на България през 1878 година. Разказът на Иван Вазов "На карантина" от 1893 година е посветен именно на неговите преживявания след завръщането му от пътуване в чужбина. Той е поставен под карантина в изолиран лагер заедно с още няколко души.

По това време в Западна Европа върлуват холера, едра шарка и тиф, а България е една от малкото държави, които прилагат строги противоепидемични мерки.