Китайската икономика една от най-бързоразвиващите се през последните няколко десетилетия. Лидерите на управляващата комунистическа партия поставят високи цели за растежа и насочват субсидии към ключовите за страната индустрии. Тази рецепта, комбинирана с високата концентрация на талантливи и мотивирани професионалисти, носи впечатляващи резултати в много сектори. В същото време обаче същият този централизиран подход се оказва напълно неефективен в други сфери и футболът е един от най-красноречивите примери, пише The Economist.

Оказва се, че стратегията, която позволява бързото изграждане на скоростни железопътни линии, се проваля в области, които са трудни за прогнозиране и планиране. Правителството в Поднебесната империя има големи амбиции по отношение на спортния имидж на страната, а президентът Си Дзинпин лично е споделял своята мечта да види националния футболен отбор като световен шампион някой ден.

За момента обаче тези цел изглежда неизпълнима. Китайският представителен тим заема 77-ото място в световната ранглиста, а местното клубно първенство е меко казано посредствено.

Какъв обаче е основният проблем? Три месеца след като спечели китайската Суперлига (най-високото ниво на китайския футбол) за първи път в своята история, отборът Янгсу Сунинг беше разформирован под натиска на икономическите проблеми и консервативната политическа обстановка. Основният спонсор на отбора, търговската верига Suning, изпадна в затруднения да покрива огромните си задължения. И докато преди няколко години всяка голяма компания би купила на драго сърце футболен шампион, дори той да не е особено печеливш, сега времената са други и бизнесът не е склонен да харчи оскъдните си резерви с лека ръка за придобиване на спортни трофеи.

За последните две години над 20 футболни отбора в Китай напуснаха елитните професионални турнири в страната. Една от основните причина за това е финансовата картина в китайския футбол, която е наистина ужасяваща, пише още изданието. Средната годишната заплата на професионалните футболисти в китайската Супелига през 2019 година беше в размер на 1.2 милиона долара. Това означава, че те взимат почти толкова, колкото колегите си в елитния френски шампионат Лига 1.

Приходите на китайските клубове обаче са много по-скромни, тъй като билетите за мачовете в Поднебесната империя се продават на символични цени от около 10 долара. Един от водещите отбори Гуанджоу Евъргранде успя да генерира като приходи само една трета от 450-те милиона долара, които похарчи през 2019 година.

Освен това основната част от парите за заплати отиват за сравнително малък брой елитни играчи, по-голямата част от които са чужденци. В повечето случаи те вече са преминали пика на своята кариера. Аржентинската футболна звезда Карлос Тевес описа престоя в Шенхуа през 2017 година като "една седеммесечна ваканция". За същия период обаче той спечели 40 милиона долара.

"През 90-те години на миналия век големите отбори въобще не взимаха насериозно своите китайски конкуренти. Днес обаче те гледат на тях като "чували с пари"", казва футболният агент Джоузеф Лий.

Китайските футболни клубове с готовност харчеха огромни суми за покупката на известни играчи от Европа и Латинска Америка най-вече с маркетингова цел. Милиардерът Су Джяйджин, който стои зад имотната компания Евъргранде, твърди, че спонсорството на футболния клуб в Гуанджоу му гарантира присъствие в централните новинарски емисии и то на много по-ниска цена от тази на рекламните блокове.

Спортните ангажименти на китайските бизнесмени обаче не подобряват само връзката им с потребителите. Любовта на президента Си Дзинпин към футбола означава, че ако даден предприемач подкрепя елитното първенство в страната, той ще може да се радва на доста по-плодотворни взаимоотношения с властта.

Проектът Суперлига претърпя провалКъсно снощи шестте английски клуба, които първоначално бяха заявили участие - Ливърпул, Манчестър Юнайтед, Манчестър Сити, Арсенал, Челси и Тотнъм, официално обявиха, че се оттеглят


Но дори и гледната точка на комунистическите лидери по отношение на спорта се променя. След 2012 година, когато Си зае президентския пост, китайските компани инвестираха десетки милиони долари в елитни европейски клубове като Милан, Интер и Манчестър Сити. Напоследък обаче властта вижда в този процес по-скоро заплаха. Дейността на компании като Fosun, Wanda, CEFC, TEDA и Guangzhou R&F беше подложена на строги проверки от страна на регулаторите, а една от основните причини за това бяха подозренията, че сумите, които те са плащали за придобиването на правата на европейските футболни звезди са били силно надценени и че това е бил един от механизмите за заобикаляне на строгия контрол върху капиталовите потоци в Поднебесната империя.

По тази причина правителството в Пекин въведе по-строги правила за спонсорските договори и покупките на футболисти и отбори зад граница. Това е и част от цялостната му стратегия за "затягане" на цялостния икономически контрол. Въведен беше и таван на заплатите от 5 милиона юана (640 хиляди евро) за китайските играчи и 3 милиона евро за чужденците на година. Премахнати бяха и корпопративните наименования на отборите. Така Гуанджоу Евъргранде стана просто Гуанджоу.

Според Джоузеф Лий футболът в Китай наистина е имал нужда от реформа, но действията на властите са били твърде крайни. "Все едно имате една сграда, половината от която е в добро състояние, но другата половина се нуждае от ремонт. Властите в Китай просто я разрушиха изцяло", обяснява той.

За китайския национален отбор основният проблем не е свързан с елитното първенство, а с детско-юношеския футбол. В големите градове няма достатъчно футоблни школи, в които децата да тренират. А и амбициозната учебна програма в страната така или иначе не им оставя кой знае колко свободно време за спорт. Ръководните спортни фактори се надяват, че частните футболни академии ще успеят да запълнят този дефицит. Една от най-големите беше основана именно от Evergrande през 2012 година.

Тя разполага с 50 игрища и съвременно тренировъчна база. До този момент обаче нито един от нейните възпитаници не е получил място в националния отбор. Китайската футболна асоциация полага усилия за откриването на млади таланти и да им осугирява развитие в специални програми за развитие. Този подход работи сравнително добре в индивидуалните спортове, но в колективните, какъвто е и футболът, ефективността му е доста ограничена.

"За да имаш силен мъжки национален отбор не се нуждаеш от силен младежки национален отбор. Имаш нужда от хиляди тийнейджъри, които да играят футбол в своите клубове", казва бившият директор на Барселона Хуан Оливер, който е собственик на футболния отбор на Пекинския технологичен институт.

Квалификациите за Световното първенство през 2022 година обаче наближават, а правителството иска бързи резултати. През последните три години Китай започна масово да натурализира чуждестранни футболисти. По-рано този месец трима нападатели от бразилски произход бяха включени в състава на националния тим.

Си Дзинпин е поддръжник на теорията, че Китай трябва да увеличава своята независимост и да не разчита на чуждестрани компании и правителства за своя икономически възход. Футболът обаче е напомняне, че понякога необходимостта от вноса е неизбежна, пише The Economist.