Как Руската империя превърна алкохола в дипломатическо оръжие?
"Да се напиват всеки ден до безпаметност за тях е нещо нормално във всеки ден от седмицата" - това пише в един от своите доклади през 1588 г. английският посланик в Москва Гайлс Флечър.
Неговите наблюдения отразяват разбиранията на повечето дипломати и пътешественици, посетили Русия. До голяма степен този "имидж" на руснаците се запазва и до ден днешен.
До голяма степен той може би е мит, но в него има и известна истина, тъй като алкохолът действително играе ключова роля в руската култура и история, пише историкът и автор на History Today Татяна Жукова.
От семейните тържества, през религиозните обреди, до жестовете на гостоприемство - ритуалите, свързани с пиенето, са неразделна част от руската традиция. Дори и хората, които по принцип не обичат алкохола, често са принудени да го консумират, тъй като в противен случай рискуват да демонстрират липса на възпитание и уважение към своите домакини.
Английските дипломати от края на 16-и и началото на 17-и век постоянно се сблъскват с този проблем. Повечето от тях нямат друг избор, освен да участват в запоите на своите руски колеги, защото в практиката на дипломацията от онова време отказът им да го направят би имал много сериозни външнополитически последствия.
Всеки служител на посолствата, които били разположени в руската столица, разполагал с дневна дажба алкохол. Нейното качество и количество зависело от ранга на съответния дипломат, както и от благоразположението на руския цар към него и към страната, която представлявал.
Сър Джон Мерик, например, през 1614 г. разполагал с четири "чарки" (или около половин литър) пшенично вино, една чаша вино от грозде, три чаши силна медовина, около кофа и половина по-слаба медовина и една кофа бира.
Всеки от петимата представители на неговия кабинет пък можел да разчита на четири "чарки" по-нискокачествено вино, чаша силна медовина, три четвътри кофа по-слаба медовина и половин кофа бира. За останалите 25 служители на посолството се полагали по две "чарки" вино и половин кофа бира.
Тези дажби надвишавали значително отпусканите на предишните английски дипломати и се възприемали като жест на много добра воля от страна на руския цар (по онова време това бил Михаил I - първият владетел от династията Романови).
На практика се оказало, че за руската администрация е трудно да изпълнява в срок обещаните количества, а английските дипломати отказали парична компенсация за закъсненията. Но, така или иначе, практиката се запазила по време на целия престой на Джон Мерик в Русия.
Едни от най-пищните алкохолни церемонии се състояли по време на официалните вечери, на които присъствали чуждестранните дипломати и руските официални държавни лица. Обикновено те се провеждали в резиденцията на дипломатите, но ястията и напитките се осигурявали от царския двор.
Понякога британските представители в замяна изпращали на своите домакини традиционни английски гозби и питиета.
Ритуалът започвал с тост и изпиване на чаша вино за здравето на царя. Следвали няколко поредни тоста за здравето на всички "царевичи" (наследниците на короната), на английския владетел и неговото семейство, на самия посланик, на руските министри и на всеки член на дипломатическата делегация в низходящ ред, според неговия ранг.
След завършване на цикъла от тостове, той започвал отначало, като по време на вечерята се повтарял поне три-четири пъти или докато участниците вече не били способни да участват в ритуала. При такава ситуация официалната част на вечерята приключвала, но на гостите се осигурявала по няколко кофи бира, така че да могат да продължат с алкохолната консумация в частните си покои.
Отказът на чуждестранните дипломати да играят ролята на домакин по време на тези полуформални вечерни церемонии се възприемал като сериозно нарушение на етикета, което, от своя страна, можело да се отрази на последващите преговори на държавно равнище. През 1583 г., например, английският дипломат не се чувства добре и е повален на легло от сравнително тежко заболяване.
Това обаче по никакъв начин не разколебава руските държавни мъже, които настояват вечерята да се проведе в спалнята на посланика, така че да не се налага той да става от леглото, а само леко да се изправя, за да може да участва в тостовете. Той бил информиран своевременно, че ако откаже, руският цар ще си помисли, че "английската кралица вече не го обича".
Според някои съвременници тези "акохолни церемонии" се извършвали съвсем преднамерено, с цел мъртво пияните чуждестранни дипломати да бъдат убеждавани да сключват определени спогодби или да приемат политически решения, които в трезво състояние дори не биха обмислили.
Трудно е обаче да се оцени доколко успешна е била тази стратегия, особено като се има предвид, че в своите доклади английските дипломати често описвали себе си като триумфиращи над безнадеждно опиянените си домакини.
Алкохолът се използвал от руската дипломация и по по-кративни начини, отбелязва Татяна Жукова. В един подобен случай руският цар Иван Грозни решил да скрие тайна кореспонденция, предназначена за английската крализа Елизабет Първа, в дървено шише, пълно с алкохол.
То било предадено на дипломата Джеръм Хорси, който впоследствие направил всичко възможно да премахне миризмата на алкохол от пергамента, но така и не успял и той продължил да "ухае", дори и след като бил официално връчен на кралицата.
От днешна гледна точка всички тези практики може би изглеждат сюрреалистични и дори дивашки, но истината е, че в предмодерната епоха дипломацията била много далеч от хладния, бюрократичен процес, с който сме свикнали днес.
Особено в Русия, дипломатическите взаимоотношения често били положени почти изцяло на основата на личните взаимоотношения, а успехът на една мисия зависел от това дали посланикът ще успее да изгради доверие между себе си и руските официални лица, а впоследствие и със самия цар.
Неслучайно, една от най-популярните поговорки в Русия е, че "който не рискува, не пие шампанско".