В навечерието на срещата на лидерите на Г-20 в Лондон мнозина очакваха, че срещата ще повтори съдбата на лондонската Парична и икономическа конференция, състояла се през далечната 1933 г. в разгара на Голямата депресия. Тогава участниците в събитието, проведено под егидата на Лигата на нациите, не успяха да се договорят за средствата за борба срещу икономическата криза. Това удължи депресията с още няколко години, което в крайна сметка доведе до световна война. Да се правят окончателни заключения от провелата се наскоро среща в Лондон, където се обособиха три основни лагера, е още рано, анализира expert.ru.

А трите блока са „англосаксонският" (САЩ и Великобритания), „континенталните европейци" (с лидери Германия и Франция) и „блокът на развиващите се държави" (начело с Китай). Срещата показа и друг един факт - САЩ загубиха възможността да прокарват изгодни за тях икономически решения, без да се съобразяват с интересите на останалите държави. За САЩ това е много тревожен сигнал, както и започналите в Пекин разговори за бягство от долара. От друга страна слабостта на икономиката ограничава сериозно възможностите за маневриране на Щатите на геополитическата сцена. Тази слабост ще рефлектира и върху редица регионални конфликти, в които САЩ имат интереси.

По-добре План Б

Въпреки очакванията Китай не успя да повдигне в Лондон нито едно от предложенията, които Пекин заяви, че ще повдигне за обсъждане в дните преди срещата. И идеята за нова международна валута и призивът за покаяние на „автора" на финансовата криза, появили се в средата на март на официалния сайт на Народната банка на Китай останаха извън рамката на обсъжданията на форума, независимо, че с позицията на Китай бе солидарен и друг един участник - Русия.

Така или иначе, Поднебесното царство не страда много от подобен факт - за Китай не са изгодни резките сътресения и на без това не особено стабилния световен ред. Доларовите активи на страната, по различни оценки, се оценяват на 1.2 - 1.7 трлн. щ. д. и всяка заплаха пред положението на американската валута може рязко да подкопае материалното благополучие на КНР. Основното е, че Китай сигнализира за недоволството си от статуквото и този сигнал се възприе сериозно от всички ключови играчи на международната сцена, като засега разговорите могат да се поотложат за по-светли дни.

Основната задача пред Китай в близката една година е да намали доларовите си активи, но без това да предизвика паника на валутните пазари. Според анализатори от RGEmonitor един от начините е изкупуването на находища на природни ресурси зад граница. Само за два месеца през 2009 г. Китай придоби или договори за покупка подобни активи за над 50 млрд. долара.

Специалистът по китайска икономика Бред Стетцер от вашингтонския Съвет по международни отношения (CFR) смята, че целта на Китай е да сведе доларовите и недоларови активи в съотношение 50 на 50. Тогава понижението на курса на долара ще се компенсира с ръст в курса на останалите валути, злато или други задгранични активи на страната. Днес над 70% от златните и валутни резерви на КНР са в доларови активи. По оценка на Стетцер преди постигането на целта Китай ще трябва да инвестира около 500 млрд. долара.

За очевидната победа на Китай на срещата свидетелства и друг един факт - имената на специалните административни района Хонг Конг и Макао не фигурират в черния списък за „данъчни оазиси", което ще им позволи да си запазят данъчните преференции. Не бива да се забравя и статутът на Китай в структурата на МВФ, където Поднебесното царство се склони да инвестира допълнително 50 млрд. долара.

Пълна победа на Меркел

„Пълна победа на Меркел" - така германски анализатори характеризират събитията в Лондон на срещата на Г-20. На германския канцлер не може да се отрече, че успя да постигне почти всички от поставените си цели. „Предполагам, че срещата спокойно може да се назове историческа", без ненужна скромност заяви Ангела Меркел вечерта на 2 април.

Германската делегация кацна в Лондон с четири основни задачи - да договори с партньорите си от „двайсетицата" координирани мерки за стимулиране на икономиката, да сложи край на едностранните протекционистки действия от страна на отделни държави (на първо място САЩ), да договори стриктна регулация на световните финансови пазари, преди всичко хедж фондовете и отделни високорискови финансови инструменти, както и да създаде работеща система на гласен и открит финансов надзор за така наречените данъчни оазиси.

От самото начало бе ясно, че германците идват в Лондон да воюват на живот и смърт. „Ако не стигнем до някакъв резултат днес, няма да успеем и през следващата петилетка". Такива бяха указанията на Ангела Меркел към делегация й на 1 април вечерта.

В борбата за ново финансово бъдеще на Меркел се включи и френският президент Никола Саркози. От самото начало бе ясно, че позициите на Франция и Германия са добре координирани, като в обединен фронт те ще воюват срещу англо-саксонските икономически модели. За да няма двусмислици по въпроса, лидерите на Германия и Франция дадоха на 1 април съвместна пресконференция. „Франция и Германия ще говорят с един глас", заяви Никола Саркози.

„Става дума за придаване на тежест на резултатите от срещата. Придаването на тежест трябва да се заключава в подчертаване на факта, че със света се случи нещо ужасно. И разбира се ние трябва да намерим изход от този ужас. Но напрягайки усилията за намиране на изход от кризата, ние не бива да забравяме, как се оказахме в нея. Ние никога не трябва повторно да се оказваме в подобна ситуация, която да ни доведе до криза", каза в резюме Ангела Меркел, като даде ясно да се разбере, че става дума за формирование на нова финансова система.

Днес е видно, че френско-германското настъпление в Лондон завърши с успех. „Не мога да скрия голямата си радост, че в сегашната декларация на „двайсетицата" няма призиви към държавите-участнички да започнат нови конюнктурни програми", заяви финансовият министър на Германия Пеер Щайнбрюк.

Друга една победа на Меркел е обвързването на заплатите на мениджърите на инвестиционните банки със средносрочните и дългосрочни резултати на управляваните от тях компании.

Следващата постигната цел на германската дипломация е приемането на черен списък от държави, които възпрепятстват международния надзор като „данъчни оазиси". „Тези списъци трябва ясно да ни представят, нарушават ли едни или други държави грубо критериите на ОИСР или просто не ги прилагат до края", каза с видно задоволство Ангела Меркел, която сякаш се чувстваше като истински домакин на срещата.

Засега в черния списък влизат само четири държави - Коста-Рика, Малайзия, Уругвай и Филипините, но самият факт, че германците успяха да се преборят със съпротивлението на англичани и китайци, които са едни от основните противници на подобен списък, не остава съмнения, че рано или късно в официалния черен списък няма да попаднат и имената на Хонг Конг, Макао и други световни данъчни оазиси. Германците успяха да ударят и заклетите си европейски финансови врагове - Лихтенщайн и Швейцария, които заедно с Андора, Британските Вирджински острови, Гибралтар, Монако и Сан Марино бяха включени в сивия списък на ОИСР.

Конфликтна конфигурация

Ако кризата продължи повече от една година, тя сериозно ще повлияе и на военно-политическото влияние на САЩ. За воденето на предишния външнополитически и икономически курс днес Щатите не разполагат с необходимите ресурси, а и за десет години светът се измени и продължи да се променя стремително. Оттук нататък следва преосмисляне на политиката към всички ключови региони.

Да се определи сегашната американска политика като осмислена и целенасочена ще е трудно, доколкото в нея фигурират остатъци от стратегията на една минала администрация, които продължават да движат системата по инерция. Вашингтон се опитва по всякакъв начин да демонстрира, че всичко е под контрол, за да не допусне отслабване на позициите си по света.

По всичко личи, че процесът на подобно отслабване вече се усеща, но все още не води до ревизия и прегрупиране предвид претърпените загуби. Целият регион от Израел до Корейския полуостров се оказва за САЩ една конфликтна система, в която е трудно да се намерят локални решения.

Близкият Изток. Тук ключова точка се оказва Техеран. Продължаването на ядрената програма неизбежно ще доведе до това, че Иран ще се превърне във важен играч в региона от Турция до Индия и От Казахстан до Йемен. На кого и как ще се транспортира иранско гориво (и ще достигне ли то някого изобщо) са два от ключовите въпроси за разрешаване пред световната политика за близкото десетилетие.

Днес Вашингтон има голямо желание да сближи позицията си с Техеран. Това ще помогне да се реши проблема в Ирак и Афганистан, и ще освободи Иран от влиянието на Русия и Китай. Но подобно сближаване ще засили допълнително влиянието на Иран (особено ако се случи така, че Ирак престане да съществува като единна държава) и ще разруши цялата американска съюзническа структура в региона. За САЩ е изключително важно да получи твърдите гаранции, че премахването на американския режим на блокада над Иран няма да се стигне до преориентацията на последния към ЕС. Иранският газ, който по тръба стига до Европа е един от кошмарите на Вашингтон (не по-малък от този навремето, когато съветският газ захранваше германската икономика). Но да се получат подобни гаранции също не е лесно, равносилно на отказа на Техеран от ядрената си програма.

От евентуалното сближаване на САЩ с Иран се страхуват всички сегашни регионални клиенти на Америка - Израел, Саудитска Арабия и редица други петролни монархии. Подобна стъпка би могла да се възприеме като засилване ролята на арабите, а съдбата на Израел си остава проблемна. Да се направи подобен завой във външната политика на САЩ ще е крайно трудно. За Щатите това е патова ситуация - да се изолира Иран не е изгодно да се премине към сближаване е страшно, нападението е крайно рисковано.

Централна и Южна Азия. Тук ситуацията като цяло си върви към голяма война. Това в частност показаха и терористичните актове в Мумбай, когато заплахата от ядрена война бе реална. Вашингтон вече призна, че Афганистан и Пакистан са един проблем. Но неотделима част от този проблем си остават Индия и Китай. За Исламабад и преди всичко за военните и тайните служби, Афганистан е коз в борбата срещу Индия и тил в противостоенето за Кашмир. За Делхи Афганистан е втори фронт срещу Пакистан. Ето защо изборът на стратегия на САЩ в борбата срещу ислямистки екстремисти е проблем що се отнася до избор на съюзник - Индия или Пакистан.

През последните години се наблюдава засилване на връзките между Вашингтон и Делхи, но това се отрази върху доверието в отношенията с Исламабад. Пакистан от друга страна си е ключов съюзник на Китай в региона. Той отделя Индия от Централна Азия и е бъдещият преден пост на китайския флот за излаз в Индийския океан, който ще наложи контрол над маршрутите за доставка на петрол от Персийския залив. Форсирането на американско-индийските отношения също не е по вкуса на Китай.

В хода на операцията в Афганистан пред американците ежедневно е стоял основен въпрос за разрешаване - постигане на баланс на сили и интереси. В този коридор, в който Вашингтон реално може да управлява процеси, везните започват да се накланят в техен ущърб. Присъствието на САЩ в региона е доста ефимерно, за да се разчита сериозно за влияние. Американците имат слабо влияние дори върху Кабул, а да балансираш на ръба на провала, при граница с радикализиращ се ядрен Пакистан не е лесно.

Да се избере съюзник между Индия и Китай в подобна ситуация не е лесно. Да се стоплят отношенията между САЩ и Индия си е опция, но от друга страна не е резонно напрежение в отношенията с Китай. Да се избяга от избор ще е равнозначно на поражение. Контурите на бъдещия голям конфликт се открояват ясно - съюзниците Китай и Пакистан срещу двойката САЩ и Индия. Дали ще се стигне до противостоене ще зависи изцяло от това как Китай и САЩ се договорят по други въпроси (икономика, Тайван, Корейския полуостров), но везните ще наклонят в една или друга страна изборът на Техеран. Интересите му в Афганистан наклоняват везната към съюз с Делхи, но икономическите интереси я връщат към Китай. Но дали САЩ ще позволят разпростирането на такава мощ на Иран в региона?

За нарастващото напрежение в Централна Азия говори и актуалната тема за „свободен Тибет". В западните медии на дълго и широко се пише как Пекин потъпква правата на гражданите на Тибет и малко за това как би изглеждал на практика „свободен Тибет". Възможно е сред поддръжниците на будизма на Запад да съществува химерният образ на процъфтяващ Тибет извън влиянието на Китай, който се управлява от премъдри лами, но подобен образ едва ли ще съвпадне с реалността. Това е така, защото през „свободен Тибет" преминават основните маршрути за пренос на наркотици от Афганистан към Китай. Отделяйки се от Китай, Тибет ще загуби колосалните субсидии от Пекин, а оттам ще се оттеглят и китайските специалисти. Съществува реалната заплаха освободената страна да се превърне в поредната наркодържава на картата на света, както и платформа на нови опиумни войни на границата на Поднебесното царство.

Източна Азия. Тук основна фактор за нестабилност е неясното бъдеще около КНДР. Колапсът на режима би означавал истинска катастрофа както за Китай, така и за Южна Корея. Да се въздейства на Пхенян никак не е лесно. Това не се удава дори и на Вашингтон, което подрива основите на американското присъствие в Южна Корея и Япония. Като че не остана друго освен икономическа подкрепа за КНДР. Това би било по-евтино от заличаване на последиците от краха на режима или пък евентуална война.

В способността на САЩ да защити своите съюзници в региона се съмняват все повече хора, но при това КНДР играе ролята на плашило, което принуждава и Южна Корея, и Япония да играят според правилата на САЩ (подобна роля има и Пакистан за Индия). Но като цяло ситуацията е крайно неустойчива - всяко изостряне на ситуацията ще увеличи шансовете за това Япония да реши да излезе от чадъра на САЩ.

Като обобщение може да се каже, че САЩ са принудени да защитават статуквото в региона, но по всичко личи, че това е нереално - Китай стана прекалено влиятелен играч. Само ако не се възпре икономическото възраждане на КНР, никаква друга тънка игра на САЩ няма да постигне целта си. Освен това, пряк военен конфликт между САЩ и Китай в Източна Азия си е едно скъпо удоволствие, доколкото именно там са съсредоточени основните икономически развити зони. Напълно вероятно е именно Централна и Южна Азия да бъдат главна арена за демонстрация на сила в противостоенето между Китай и САЩ.