Ангажиментът на ЕС да увеличи дела на енергията, произвеждана от възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), до 20% от потреблението до 2020 г. почива на два основни довода, се казва в анализ на Института за пазарна икономика. Това са:

1) приема се, че зависимостта от изкопаеми горива трябва да бъде намалена както заради енергийната сигурност, така и поради климатичните промени;

2) приема се, че инвестициите във ВЕИ ще стимулират икономически растеж и в условията на криза ще ускорят икономическото възстановяване. Докладът разглежда второто твърдение с фокус върху икономиката на ВЕИ.

Въпросът е дали огромният размер стимули към „зелената" икономика (под формата на инвестиции, субсидии, тарифи и др.) служи за създаване на богатство, като същевременно защитава и околната среда, или по-скоро разрушава богатството в търсене на неикономически ползи (и без яснота доколко ги постига).

Разгледани са примерите на три държави, чиято политика за ВЕИ се счита за успешна: Дания, Германия и Испания. И трите от тях по-скоро свидетелстват за ограниченията, които стоят пред това субсидиите във ВЕИ да бъдат трайна стратегия за заетост. Разгледани са два вида ВЕИ - вятърна енергия и слънчева фотоволтаична мощност, и двете от които се използват за произвеждането на електроенергия.

В случая на Дания по-скоро географските и геоикономическите особеностите обуславят „успеха", отколкото някаква реална успешна експортна стратегия. Това, че страната е ветровита и е добре интегрирана в мрежите на силните си съседи (Германия и Холандия от една страна и Швеция и Норвегия от друга) й позволява да изнася акумулираната вятърна енергия. На практика обаче излиза, че шведските и норвежките потребители се ползват от ниската цена на субсидираната енергия от Дания. Заетите в сектора са 28,400, 55% от които работят за производството на вятърни турбини, които Дания изнася, т.е. тяхната заетост зависи от търсенето на активи, а не на енергия.

Германия е особено интересен случай и често бива цитирана като една от „най-зелените" икономики на света. Както и в Дания, заетостта в зеления сектор може да бъде поддържана до момента, до който Германия остане износител на технологии. Политиките за насърчаване на ВЕИ, включително тези на европейско ниво, биха облагодетелствали единствено държави със силен експортен сектор и технологично превъзходство и ще са по-скоро в ущърб на останалите държави.

Опитът на Испания показва, че силно субсидираните сектори бележат ръст поради гарантирано високите цени. Това е неустойчива стратегия, която води до изкуственото създаване на „балон" в индустрията, пренасочване на средства към нея и загуба на работни места в други индустрии.

Примерът на Италия

Макар че 2.1% от световното произвоство на електроенергия се пада на Италия, страната е най-голямият нетен вносител на енергия в Европа. Около 20% от производството на електроенергия се пада на ВЕИ, от които основен дял имат водните централи. Тяхната продуктивност обаче не е голяма - 2.4 GWh за мегават. Изследванията показват, че геотермалните източници и биомасите са най-продуктивните ВЕИ (съответно 7.8 GWh за мегават и 4.8 GWh за мегават), а най-малко продуктивните са вятърните - 1.4 GWh за мегават и слънчевите - 0.4 GWh за мегават.

Авторите на анализа изчисляват нетния ефект от „зелената" политика на италианското правителство върху заетостта на базата на два сценария - песимистичен и оптимистичен. Стъпвайки върху съществуващите различия между данните за броя на заетите в зеления сектор, те проектират песимистичен и оптимистичен вариант за броя зелени работни места през 2020 г., правейки уговорката, че най-вероятно тези цифри са завишени.

Следваща стъпка е изчисляването на обема субсидии, вече дадени или обещани, за достигане на „максималния потенциал" за вятърна и слънчева енергия през 2020 г., зададен от правителството (9500 MW за слънчева и 20200 MW за вятърна енергия). Също така те приемат, че няма да се инсталират нови мощности след 2020 г., с което изчисляват броя на заетите до 2035 г. и 2040 г. (тъй като субсидиите за вятърна енергия ще действат още 15 години, а тези за слънчева- още 20 години). Общото количество капитал, вложен във вятърните и слънчеви мощности, които ще бъдат налице през 2020 г., се изчислява, като се сумират субсидиите.

По този начин може да се оцени средното количество капитал за работник. Това средно количество капитал за зает във ВЕИ бива сравнено със средното количество капитал за заети в производството и икономиката като цяло. В резултат авторите стигат до извода, че капиталът, необходим за създаването на 1 работно място в зеления сектор, би могъл да създаде 6.9 или 4.8 работни места съответно в производството или икономиката като цяло. Все пак според изследването вятърните мощности имат по-голям капацитет за създаване на заетост от слънчевите, но полученият резултат е осреднен за двата типа ВЕИ. Освен това изводът се базира само на субсидиите, без да се отчита стойността на възобновяемата енергия, т.е. средният капитал би бил дори повече.

Авторите правят уговорката, че това не би трябвало да се разбира все едно, че създаването на 1 ново зелено работно място ще разруши почти 7 места в производството. Все пак сигурен е изводът, че зелената индустрия е капиталоемка, а не трудоемка. При равни други условия, повече зелени работни места биха означавали по-високи цени на енергията, което повишава пределните производствени разходи (особено в енергоемките индустрии), а това от своя страна унищожава или пречи на създаването на работни места в други сектори. Зелените политики по-скоро биха пренасочили вече заетите от един сектор в друг, отколкото да създадат нови работни места. Разбира се, това не би трябвало да означава, че инвестирането във ВЕИ е лошо само по себе си, но като държавна политика за насърчаване на заетостта или мярка за справяне с кризата то би не издържало практическия тест.

Източник: Институт за пазарна икономика (ИПИ)