Едно интервю на Интерфакс с Александър Коваленко, който след аварията в Чернобилската АЕЦ (1986 - 1988 г.) е заместник-директор на електроцентралата - началник отдел „Информация и международни връзки" към Правителствената комисия за отстраняване на последиците от аварията в АЕЦ-а . В разговора се повдига важният въпрос за информацията и дезинформацията при ядрени аварии.

Александър Коваленко е известен сред журналистите по онова време с прозвището „Господин Истина". Te не веднъж са се убеждавали в това, че той твърдо следва основния си принцип: „Никога не казвай на журналистите онова, в което сам не вярваш и не си убеден“.

Според Вас, научихме ли си урока от пагубната информационна политика, която водеше СССР около аварията в Чернобил?

Отчасти. За трагедията във Фукушима започна да се говори още в първите часове на аварията, а в Чернобил всичко бе дълго прикривано.

Световният опит от големи аварии и изпитания на ядрени обекти показва обаче, че ръководителите на ядрената промишленост се стремят винаги да представят положението в много по-светли краски, отколкото те са в действителност - независимо дали това е американската Three Mile Island (1979 г.), съветската Чернобил (1986 г.) или английската Windscale (1957 г.).

Примери за ненавременното информиране на населението, а дори и на своето правителство, могат да се намерят при всеки достатъчно голям ядрен инцидент. В някои случаи може да става въпрос за пряка дезинформация. Добрият стар навик да „загладиш и украсиш", да „превърнеш една беда в победа" изигра лоша шега и при аварията в АЕЦ „Фукушима".

Дни наред правителството на Япония, според мен, уверяваше населението с думите на оператора на атомната електроцентрала, че няма да се случи нищо тревожно, а реакторите са цели. Информацията за събитията в електростанцията бе и е по цял ден противоречива и с успокояващ характер.

Още при първото съобщение за това, че във „Фукушима-1" охлаждащата система губи мощност, трябваше да последва незабавна евакуация на населението. Тя всъщност започна след два дни, когато населението вече бе облъчено!

Какви основания имате, за да правите подобен страшен извод?

Радиационният фон на територията около АЕЦ-а, по данни на правителството, достигна ниво 1 200 микросиверта на час или почти 30 000 микросиверта на ден. За сравнение - облъчването на евакуираните след Чернобилската катастрофа жители на Припят достигна 33 000 микросиверта.

Освен това, около АЕЦ-а бяха открити радиоактивен йод и цезий, чийто период на полуразпад е 30 години! А наличието на цезий и йод отвъд станцията е ясен признак, че главната защита срещу евентуалното изтичане на радиация е разрушена - на металния вътрешен корпус.

Разбира се, не могат да не възникнат и въпроси около това какво стана с тоновете радиоактивна вода, която използваха за охлаждането на реакторите? Отговор на въпроса още няма.

Явно японските колеги или са забравили, или не смятат за необходимо да вземат под внимание съветския опит.

Противоречивият и успокояващ характер на съобщенията за чернобилските събития намали не само доверието, но и отвори голяма рана в обществените нагласи към ядрената енергетика в СССР и по целия свят. Част от информацията след аварията, в частност, за нивото на радиация извън АЕЦ-а или не се разпространяваше или се предоставяше със закъснение. Ситуацията започна да се променя, когато ръководството на страната даде зелена светлина за брифинг. Тогава започна и предаване на информация към МААЕ, която организация за пресата е надежден източник.

Голямо постижение бе проведеният първи телефонен мост Чернобил - западни средства за масова информация. Това се случи през февруари 1987 година. Тогава в Чернобил се появи пряка телефонна връзка, а в зоната бе организирана работата на всички желаещи да дойдат при нас чужди кореспонденти и не само на чужди. Защо японските информационни служби не вземат предвид нашия опит?

Има и друг проблем в журналистическото общество - проблемът със самоцензурата. Той не засяга само нашата страна. Прекрасно отражение е и трагедията във „Фукушима - 1". Погледнете телевизионните репортажи на националната японска компания NHK и CNN - има голяма разлика.

Като сравнявате всички събития, като професионалист, какъв генерален извод може да направите?

Много пъти през последните 20 години се убеждавам, че извънредните ситуации изискват нуждата от създаването на „информационен Бог". Има предвид създаването на такава независима организация, която да дава обективна, а не ведомствена информация. Този „информационен Бог" е необходим, да не кажа жизненонеобходим. В тази служба трябва задължително да участват представители на различни заинтересовани организации, но да е независима.

Винаги, всяко ведомство се опитва да се предпази, а резултатът е абсолютното недоверие към всяка официална информация, дори тя да е точна.

Това, което засяга атомните електроцентрали, главният проблем на световната атомна енергетика, според мен, са не толкова технологиите, колкото обществените нагласи. И трагедията във „Фукушима" подчертава за пореден път правдивостта на подобно заключение.

Населението във всички страни се притеснява от всичко свързано с ядрената енергетика, защото тази сфера е засекретена, а властите в случай на авария не са откровени. Правителството на Франция, да кажем, 10 дни след Чернобил не информира населението, че радиацията в някои райони надвишава в пъти допустимите норми. В Италия властите съобщават за нивото на радиация в мерни единици, които са неразбираеми за обикновения човек.

В доклада на щатския сенатор Джон Глен след аварията в Чернобил се споменава за 151 „сериозни" изтичания на радиация през същата тази година по света. Да се е чуло нещо за тези случаи? На кого и защо е нужна тази секретност? Забулените в тайна замърсявания на околната среда, за жертвите на стихии и аварии, безсмислените забрани за употреба на спътникови карти и достъпа до обширните „зони с пропуски", се превърнаха по целия свят в голяма и добре платена индустрия.

Платихме десетки милиарди рубли за Чернобил, платихме с безценни човешки животи, с болката на хиляди човешки съдби, изселени от Зоната. Платихме много висока цена. В замяна получихме много важен опит при ликвидирането на подобни аварии, научихме се да решаваме неизвестни преди това технически и технологични проблеми. Но не на последно място се научихме, как да организираме в критични ситуации информацията към обществото, как да работим с журналистите. Целият този чернобилски опит трябва да се помни, да не избледнява, да се съхрани и предаде на следващите поколения, защото той принадлежи на цялата съвременна цивилизация.