В поредната си публична изява през седмицата премиерът Борисов отново провокира с изказванията си. В характерния си стил да търси и посочва виновните за нелицеприятната българска действителност, този път неговото недоволство беше насочено към българските студенти. Не към всички, а само към приетите по държавна поръчка, чието обучение се субсидира от държавата, коментират в свой анализ от Института за пазарна икономика.

Правилно ли е, попита той, "когато държавата години наред дотира един студент, след това той трябва да стане и да си иде?". Макар и с резерви, образователният министър също подкрепи идеята на премиера да се търсят начини за обвързване на обучението по държавна поръчка с реализация в страната.

Вероятно и други ще намерят смисъл в думите на Борисов. В крайна сметка, ще възкликнат те, за държавата инвестирането в студенти държавна поръчка не е рентабилно. Има нещо нередно в това ние да подготвяме квалифицираните кадри, а други (по-богати) страни да берат плодовете на техните знания. Бягайки от страната, те ощетяват икономиката и бюджета. Определени сфери започват да изпитват недостиг на кадри, постъпленията от данъци и осигуровки падат. Даваш пари, а насреща не получаваш нищо - с две думи „куца" инвестиция. Нещо трябва да се промени.

В случая най-малко трябва да се търси вина в студентите. Те просто се възползват от системата на образование в сегашния й вид. Безплатното обучение по държавна поръчка е пряко продължение на някогашните социалистически традиции във висшето образование. Ние запазихме този модел, но изоставихме другия, свързан със задължителното "разпределение" на студентите. Именно той гарантираше, че след като завършат, те ще работят за държавата и така ще изпълнят „ангажимента" си към нея.

И тук изниква големият въпрос - назад към социалистическите традициите ли иска да ни тласне премиерът или ще се търси изцяло нов модел на висшето образование. По всичко личи, че волята на Борисов е да намери съвременен вариант на студентското „разпределение", но очевидно трябва често да му се напомня, че България отдавна приключи със социалистическата си авантюра и времената вече са други. Малко останаха държавните компании, към които той би могъл да насочва „държавните" студенти.

Наемането в частния сектор пък не е по предписания „отгоре", а в зависимост от нуждата на конкретния бизнес от работна ръка и качествата на отделния индивид. Както правилно обърна внимание министър Игнатов, как да се поеме ангажимент за осигуряване на работа на завършилите, ако пазарът не може да предложи достатъчно свободни места за тях. Естествено, помощ винаги може да се очаква от социалния министър Тотю Младенов, който за нула време да направи специална програма за заетост на споменатите студенти. Не това решава проблема обаче.

Моделът на висшето образование в България може да намери много по-устойчиво решение по отношение както на финансиране, така и на качество на обучение. За да се случи това обаче, е необходимо държавата да излезе изцяло или поне силно да редуцира своето участие. Ако проблемът на Борисов е, че пари на данъкоплатеца изтичат към студенти, които малко допринасят за благото на държавата, той може да опита да намали или напълно да спре тяхното субсидиране. Тук се има предвид възможността държавата да остави инвестирането в самите заинтересовани, а именно студентите. Оттеглянето на държавата ще формира нови стимули на поведение както в самите студенти, така и в университетите.

Студентското кредитиране е една от възможностите за висше образование без държава, която би могла да се разгърне много по-мащабно в бъдеще. Схемата е много популярна в развитите страни и е доказала ефективността си. Студент с кредит има много по-голям стимул да изисква да получи качествено образование, за да е сигурен, че ще намери реализация и добре платена работа след завършването си. Това е нова форма на подпомагане, която тепърва ще набира сила и в България.

Интересът към нея ще се засилва с повишаването на таксите за обучение, което може да се очаква при оттегляне на държавата. Ако все пак държавата би искала да разпределя определена субсидия, ваучерната система за разпределението й, при която парите (т.е. ваучера) следват студента също е добър вариант. Ваучерите ще се приемат както от държавни, така и от (лицензирани) частни университети, като университетите по този начин ще имат стимул да се състезават за привличането на студенти.

Не на последно място, прякото договаряне между студенти и частни компании, които да инвестират в тях докато следват, а след това студентите да работят при тях за определен период, е друг разпространен вариант за финансиране на висшето образование в редица страни. Самите университети, както и неедна фондация също предоставят стипендии за по-добрите студенти.

Възможности за финансиране на образованието винаги ще има, дори и ако държавата реши да се оттегли от тази сфера. Друг е въпросът какви са приоритетите на държавната политика. Ако управляващите все пак искат да субсидират висшето образование, не би трябвало да се сърдят на никого, че студентите напускат страната в търсене на по-висока заплата и по-успешна реализация. Те ще остават в страната само тогава, когато ги удовлетворяват условията за живот като цяло.

Ако правителството иска да направи нещо за повишаване на стандарта на живот и на благосъстоянието, то би следвало да преследва най-вече висок икономически растеж, с който да догоним по-бързо Западна Европа. Това, което правителството може да направи по въпроса за растежа, е осигуряване на добра бизнес среда - ниски данъци и проста данъчна система, ефективна администрация, добра инфраструктура, върховенство на закона и защита на правата на собственост. Просто и ясно.

Източник: Институт за пазарна икономика (ИПИ)