Остров Молокай е един непокътнат рай — последният хавайски остров, който все още не е завладян от круизните кораби и масовия туризъм. В продължение на 100 години обаче за повече от 8 000 души островът е затвор.

Откъм северния бряг на острова има изолиран полуостров, заобиколен от три страни от морски скали и от непреодолима брегова линия от четвъртата.

През 19-и век болестта на Хансен, по-известна като проказа, започва да поразява все повече хора. Тъй като по това време няма лек, страните по света създават специални колонии, където страдащите от тази болест живеят.

Точно на това място на остров Молокай крал Камехамеха Пети през 1866 г. създава Калаупапа, пише Yahoo Travel.

Отначало пациентите нямало къде да живеят в Калаупапа и били оставяни да се оправят сами.

Вижте още: Бивш концентрационен лагер ще бъде превърнат в хотел в Черна гора

“Те били докарвани с лодка,” разказва Норман Лийхи, екскурзовод във Father Damien Tours. “Те били качвани в дълги лодки в началото на залива и били инструктирани да плават към брега. Тези, които не искали да го направят доброволно, били хвърляни през борда.”

Първата колония се намирала малко по-вляво от мястото, където се намира днешната колония.

“Тя била в дъждовна долина и хората умирали много бързо,” казва Лийхи. “Там нямало къде да се скрият от природните сили, а дробовете им вече били отслабени.”

През 1873 г., седем години след като колонията е открита, отец Дамиан де Вьостер (който впоследствие е канонизиран заради делото си) се установява там заедно с неговото духовенство и започва да строи постоянни жилища и болница на мястото, на което сега се намира градът.

16 години по-късно обаче отец Дамиан (известен и като Дамиан Молокайски), който се заразил с проказа по време на работата си, умира.

Той е наследен от майка Мариан Коуп, която остава в колонията до смъртта си на 80-годишна възраст през 1918 г.

Днес монахините от Ордена на Майка Мариан все още живеят в Калаупапа и се грижат за малцината живи пациенти.

Въпреки че през 40-те години на миналия век е открит лек за болестта, задължителната изолация на пациентите е в сила до 1969 г., дори и за най-младите.

“Много от пациентите бяха сериозно травматизирани,” казва сестра Алисия, която все още работи в Калаупапа. “Когато някой е диагностициран с болестта, в много случаи дори не е имал правото да се върне вкъщи, за да се сбогува, а направо е бил транспортиран в колонията. Години наред те дори не са имало право на посещения, а когато впоследствие получават такова право, физическият контакт е забранен. Те никога повече не са могли да видят или докоснат отново близките си.”

Колонията в момента е Национален исторически парк. Пациентите, които все още живеят в Калаупапа, са там по техен избор.

В миналото са се обсъждали планове за построяването на петзвезден курорт на полуострова, когато и последният пациент умре, но местните хора се кълнат, че това няма да стане.