Преди време студент по медицина, когото ще наречем Пол, влезе в спешния кабинет на голям университет, по времето, когато аз бях на смяна, и ми каза, че животът му е провален. Аз съм клиничен психолог, а през последните 20 години съм работила под различна форма с млади пациенти. Съветвала съм ги в частната ми практика, преподавала съм и в университети, изнасяла съм речи в компании, в които те работят. В онзи ден работех в спешния кабинет на университетски кампус, пише в HBR Мег Джей, клиничен психолог и преподавател по човешко развитие в Университета на Вирджиния.

Пол бе сигурен, че се е провалил на изпита по-рано същия ден. Сега му предстоеше друг само след няколко часа и той бе убеден, че и на него резултатът ще е катастрофален.

“Усещам, че получавам паническа атака. Не ми е мястото в медицинския университет. Това е пълна катастрофа,” казва Пол.

Тази реакция не е необичайна. Това е нещо, което Джей казва, че е виждала многократно като част от работата ѝ. То се наричан катастрофично мислене, или надценяване на вероятността или последствията от най-лошите ни страхове. Това е най-често срещаната ни реакция в ситуации на несигурност. Нашият мозък интерпретира несигурността като опасност и по тази причина в нашия разум печатна грешка на работното място се превръща в уволнение, а неуспешно положен тест се превръща в прекъсване на образованието.

Благодарение на древните ни предци, нашият мозък е настроен така, че да очаква най-лошото. Когато първите хора обикаляли по Земята, подценяването на това какво се крие зад ъгъла (или по-скоро в храстите или в гората) е могло да бъде смъртоносно. По тази причина най-примитивните части от нашия мозък предприемат подход “по-добре в безопасност, отколкото да съжалявам” към несигурните неща, независимо дали те са важни или маловажни.

В днешни времена може би е по-лесно да мислим за това по следния начин: Мозъкът е като детектор за дим. Представете си, че си седите у дома и разчиствате електронната си поща, когато пожарната аларма с включи в коридора. Каква е вашата реакция?

1. Забравил съм да извадя препечената филийка от фурната.

2. Къщата гори!

В ежедневието несигурните неща са като димът. Вашата работа е да разберете дали проблемът е прегорена филийка, подпалена къща или просто фалшива тревога и да реагирате в съответствие.

Това обаче е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Три причини да сте по-разтревожени сутрин (и как да се справите с това)Не всеки изпитва тревога веднага след като се събуди, но не е необичайно да се чувствате и по този начин

Катастрофичното мислене е най-често срещано при младите хора, като Пол. Това е така, защото най-несигурните и най-неустановени години в живота ни са между 18 и 35. Това е времето, когато избираме основната си специалност в университета, завършваме училище, започваме първата си работа и вероятно дори за първи път заживяваме сами на нови места. Освен това, проучвания показват, че през 20-те ни години префронталният кортекс, или частта от мозъка, която отговаря за решаване на проблеми в определени момент, все още се развива. Това не означава, че младите хора не могат да се справят. Това по-скоро означава, че сега е страхотен период да усвоим нови навици, като това да забавяме темпото и да премисляме нещата.

Всеки пациент разполагал с 15 минути в спешния кабинет в университета, в който работела Джей. Така че това било времето, с което тя разполагала, за да помогне на Пол. Той бе преминал от това, че е сигурен, че се е провалил на последния изпит, през това, че е сигурен че ще се провали и на следващия и че ще прекъсне образованието си в медицинския университет до това, че родителите му ще го сметнат за неудачник.

Той разсъждавал на глас дали Джей не трябва да му издаде извинителна бележка за следващия му изпит.

Тя му предложила първо да опитат да спрат с катастрофичното мислене.

След това двамата преминават през няколко различни стратегии, които да му помогнат да промени мисленето си. Като цяло няма една обща рецепта за всички, но ако попаднете в подобна ситуация може да опитате да изберете тази, която действа най-добре при вас.

Спрете да пътувате във времето. Повечето от нашите катастрофи съществуват в бъдещето. За Пол това е провалът на следващия изпит или провалът в медицинския университет като цяло и това, че в крайна сметка ще разочарова родителите си. Мисленото пренасяне в следващия месец или в следващата година обаче не е начин да решите проблем, който е тук и сега. По-скоро трябва да поемете дълбок дъх, да почувствате краката си на земята и да останете там където сте.

“Не избързвай. Не стигай все още дотам,” казва Джей на Пол, докато през главата му препускат всевъзможни лоши мисли за бъдещето. “Остани в настоящето и в стаята с мен.”

Фокусирайте се върху „какво е“. Част от това да останете в настоящето е да не се фокусирате върху “ами ако”, а върху “какво е.” Катастрофичното мислене се базира на страха, а не на факти. Джей моли Пол да ѝ разкаже малко факти. Провалял ли се е на изпит преди това? Не, отговаря той. Какво ще се случи, ако на истина не е издържал изпита? Студентите имат право да се явяват по повече от веднъж, казва той.

“Значи може би няма да си се провалил. А ако си, най-лошият възможен сценарий е да се наложи да се явиш пак на изпита,” казва Джей. “Не, най-лошият възможен сценарий е това да продължи да се случва и аз да се проваля напълно.”

Разиграйте вашия най-лош сценарий. Джей и Пол разговарят за това какво би се случило, ако той наистина “се провали напълно.” Какво би правил? “Вероятно ще се занимавам с изследователска работа, както и бях планирал”. Понякога мисля, че харесвам науката повече, отколкото напрежението и пациентите,” казва той. Дори и ако възможно най-лошият сценарий на Пол се бе реализирал, животът му щеше да продължи.

Разиграйте възможно най-добрия си сценарий. След това Джей моли Пол да ѝ разказже своя най-добър сценарий, като го направи възможно най-екстремен и драматично, както бил направил с най-лошия. Той се пошегувал, че изкарва възможно най-високата оценка на всеки от изпитите и накрая получава награда, докато състудентите му го аплодират бурно. Двамата се засмяват, а Пол осъзнава, че и най-лошият и най-добрият му сценарий просто приличат на детски фантазии. Реалността почти винаги е някъде по средата.

Изберете сивото. Катастрофичното мислене е форма на черно-бяло мислене с акцент върху черното. Когато човек е млад, като Пол, е лесно да се съсредоточи върху едното или другото. Важното е да успеете да се позиционирате някъде по средата. Пол и Джей разговаряли и за това как медицинския университет си има своите върхове и дъна и как има повече от един начин човек да е студент и лекар.

Съберете повече информация. Истинското лечение за катастрофичното мислене е увереността, а тя идва от опита. Това, от което Пол е имал най-голяма нужда, е не Джей да му напише извинителна бележка за теста. Той е имал нужда от доказателство, че мястото му е там, където е. С всеки изпит, който Пол издържа, той натрупва повече увереност за следващия. Нормално е човек да се чувства притеснен преди важен изпит. В тези моменти Пол е имал нужда да си припомня изпитите, които са минали добре.

Когато 15-те минути изтичат Пол и Джей вече имали план. Той ще отиде до кафенето, за да поучи известно време, а след това ще се яви на следващия изпит. Двамата записват час за следващата сутрин, а Джей му предоставя телефонния номер за спешни ситуации в извънработно време, просто за всеки случай.

Разбира се, на Джей и минало през ума, че Пол може наистина да се провали на изпита и в резултат на това дори да направи нещо, за да нарани себе си или някой друг. Това пък е било нейното катастрофично мислене. Въз основа на техния разговор обаче и на данните, с които разполагала от 20-годишния си опити с млади хора, тя била убедена, че Пол ще се справи.

На следващата сутрин с известно облекчение, но без изненада тя вижда отново Пол в чакалнята. Това, което я изненадва обаче е, колко различно изглеждал той с усмивка на лицето си. Пол ѝ казва малко смутено, че всъщност е издържал и двата изпита и “цялото това катастрофично мислене е било напразно.”

То обаче заявила, че може би не е било напразно и може би той е научи нещо, което ще му помогне следващия път.

“Да”, отговорил той с усмивка. “Страховете не са факти.”