Срам! Позор за всички нас, че не успяхме да се преборим с чиновничеството и раболепието. Нямаме право всички да мълчим.

Това написа режисьорът Лилия Абаджиева в профила си във Facebook по повод дисциплинарното уволнение на главния режисьор на Народния театър Александър Морфов. Абаджиева нарече дисциплинарното уволнение колективно убийство на един талантлив, извънреден творец.

Журналистката Еми Барух нарече случая с уволнението на Александър Морфов национална беда.

“Не можеш да уволниш Александър Морфов, защото Александър Морфов работи Александър Морфов”, коментира Мария Милушева, творчески директор на рекламна агенция Noble Graphics. По повод историята в Народния тя цитира писмо на Георги Марков до Димитър Бочев:

“Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити.

Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци.

Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите.

Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш, посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията.

Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити.

Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!”.

И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене.”

За да изрази възмущението си, Лили Абаджиева си послужи с думи на Антон Павлович Чехов:

„Но както казва Пушкин: „Възвишаващата ни лъжа ни е по-скъпа от забулената истина.” Виждах един щастлив човек, чиято заветна мечта се беше осъществила толкова очевидно, който беше постигнал целта в живота си, получил беше онова, което искаше, беше доволен от съдбата си, от самия себе си. В моите мисли за човешкото щастие, не знам защо, винаги е имало нещо тъжно, а сега, при вида на този щастлив човек, ме овладя тежко чувство, близко до отчаяние.

Особено тежко беше през нощта. Постлаха ми в стаята до спалнята на брат ми и чувах как той не спеше, а постоянно ставаше, отиваше до чинията с френското грозде и вземаше по някое зрънце. Мислех си: всъщност колко много са доволните, щастливите хора! Каква съкрушителна сила е това! Погледнете го този живот: безочливост и безделие на силните, невежество и скотщина на слабите, навред невъзможна бедност, тесногръдие, израждане, пиянство, лицемерие, лъжа…

Същевременно във всеки дом и на улиците — тишина, спокойствие; от петдесетте хиляди жители на града нито един да се провикне, да се възмути гласно. Виждаме тези, които отиват на пазара за провизии, денем ядат, нощем спят, говорят глупостите си, женят се, стареят, благодушно мъкнат на гробищата покойниците си; но не виждаме и не чуваме онези, които страдат, и онова, страшното в живота, става някъде зад кулисите. Всичко е тихо, спокойно, протестира само нямата статистика: толкова и толкова полудели, толкова и толкова ведра водка изпити, толкова и толкова деца умрели от недояждане… И такъв ред очевидно е нужен; очевидно щастливият се чувства добре само защото нещастните носят своето бреме мълчаливо и без това мълчание щастието би било невъзможно.

Това е обща хипотеза. Трябва зад вратата на всеки доволен и щастлив човек да стои някой с чукче в ръка и постоянно да напомня с чукането си, че има нещастни, че колкото и да е щастлив, животът рано или късно ще му покаже ноктите си, ще го сполети беда - болест, бедност, загуби, и никой няма да го види и да го чуе, както сега той не вижда и не чува другите. Но човек с чукче няма, щастливият си живее и дребните житейски грижи едва го докосват, както вятърът трепетликата — и всичко е благополучно.

През тази нощ ми стана ясно, че и аз съм бивал такъв доволен и щастлив. Аз също така и на трапезата, и на лов съм поучавал как да се живее, как да запазиш вярата си, как да се управлява народът. И аз съм говорил, че учението е светлина, че образованието е необходимо, но на простите хора засега им стига и да знаят буквите. Свободата е благо, казах аз, без нея не може, както без въздух, но трябва да се почака. Да, така казвах, а сега питам: в името на какво да се чака?

В името на какво да чакаме, питам ви? В името на какви съображения? Казват ми, че всичко наведнъж не ставало, че всяка идея се осъществявала в живота постепенно, когато му дойде времето. Но кой го казва това? Къде са доказателствата, че това е справедливо? Вие се позовавате на естествения ред на нещата, на законността на явленията, но има ли ред и законност в това, че аз, живият, мислещ човек, стоя над ямата и чакам тя сама да се покрие или да се запълни с тиня, когато бих могъл да я прескоча или да построя над нея мост? И пак ви питам, в името на какво да чакам?"

Еми Барух за диагнозата на "списъчния" и "извънсписъчния състав" на колегиалната "маса":

Случаят с Александър Морфов и директора на една национална институция ми напомни случая с Лили Маринкова и директора на друга национална институция. Толкава жалка (и показателна) е диагнозата на "списъчния" и "извънсписъчния състав" на колегиалната "маса", съставена все от индивиди - част от всеобщата удобна безхарактерност.

Това е национална беда, хора! Само се огледайте около вас и се опитайте да се сетите кога някое - което и да е - професионално множество е заставало солидарно зад свой колега неудобен - по един или друг признак - на Началството! Срам!


Във вторник вечерта Лилия Абаджиева, Албена Колева, Рени Врангова, Камен Донев, Валери Йорданов, Албена Михова и други актьори и режисьори, както и граждани, се събраха пред Народния театър "Иван Вазов" в подкрепа на Морфов. Предвиден е протест срещу директора на театъра на 2 март от 14 ч. пред Министерството на културата.