След като Доналд Тръмп обяви, че възнамерява да приеме луксозен самолет на стойност 400 млн. долара от правителството на Катар, включително за използване като новия Air Force One, дори съюзници от Републиканската партия започват да се дистанцират от тази идея. Причините обаче са не само геополитически.

Разходите за преоборудване на подобна машина със секретни комуникационни системи и защити могат да надхвърлят 1 милиард долара, а самият факт, че държавният глава на САЩ приема подарък с такава стойност от чужда държава, поставя въпроси, каквито Вашингтон не си е задавал от десетилетия: за конфликт на интереси, дипломатическа зависимост и нарушаване на установените институционални традиции, пише Fast Company.

От началото на президентската авиация президентите на САЩ са летели с машини, произведени, управлявани и поддържани само от американски ВВС. Първият държавен глава, който се възползва от въздушен транспорт, е Франклин Рузвелт. През 1943 г., в разгара на Втората световна война, той отпътува към Касабланка на борда на Dixie Clipper – морски самолет, собственост на Военноморските сили.

Следващата логична стъпка естествено е създаването на първия модифициран самолет специално за целите на президента – VC-54 Skymaster, който също така е наричан „Свещената крава“. Приемникът му – Independence, използван от Хари Труман, дава началото на традицията президентските самолети да носят силно символични имена и да имат специални функции.

През 50-те години Айзенхауер лети на Columbine II и Columbine III – военни версии на търговския Lockheed Constellation. Но истинската революция идва с навлизането на реактивните двигатели.

Джон Ф. Кенеди е първият президент, който лети на борда на Boeing 707 – реактивен самолет с нова визия и функционалност.

Със съдействието на дизайнера Реймънд Лоуи и съпругата му Жаклин, машината придобива класическа окраска в синьо и бяло, която и до днес отличава Air Force One.

Същият самолет служи на осем президента, преди да бъде заменен от модифициран Boeing 747 през 1990 г. Именно този тип – познатият VC-25 – остава основна платформа за въздушната флота на президента и до днес.

През 2017 г., по време на първия мандат на Тръмп, Boeing подписва договор за два нови самолета. Вместо създаването на изцяло нови машини, компанията решава да преработи два вече съществуващи корпуса, първоначално поръчани от друг клиент.

Затварянето на производствената линия за 747 през 2022 г. оставя това решение като единствената, но доста скъпа опция.

През 50-те години се ражда и познатото име Air Force One, което се използва за пръв път, за да се избегне объркване с друг самолет в небето над Флорида. Оттогава всяка военна машина, на която се намира президентът на САЩ, приема това название.

Сред тях са били и по-малки самолети като T-39 Sabreliner и JetStar, които Линдън Джонсън шеговито нарича „Air Force One and a Half“.

Но това не е обикновен самолет, а политически и културен символ за цяла нация. В кабината му Линдън Джонсън полага клетва, докато тялото на Кенеди е на борда след покушението в Далас.

Точно с него Никсън заминава за исторически мисии в Китай и СССР, но също така се прибира у дома като обикновен гражданин след подаване на оставката си – момент, в който името на машината се променя от Air Force One на SAM 27000.

От Никсън до Тръмп: кой лети по-високо?

Сравнението между Тръмп и Никсън изобщо не е случайно. И двамата споделят чувствителност към символиката на престижа – включително и чрез въздушни превозни средства. Докато Никсън настоява САЩ да разработят свръхзвуков пътнически самолет, аналогов на Concorde, който може да бъде използван и като Air Force One, Тръмп се оплаква, че арабските лидери летят в „по-големи и по-хубави“ самолети от американския президент.

Но докато Никсън има стратегически план за глобалния статут на САЩ в контекста на въздушния транспорт, Тръмп изглежда се интересува повече от лукса и мащаба – в духа на небостъргачите си и позлатените си зали. Летящият „дворец“ от Катар, в този контекст, изглежда като единствената логична стъпка според него.

До каквото и решение да се стигне относно приемането на самолета, то ще бъде не само логичен, но и дипломатически ход.

Дали САЩ ще замени военното си наследство с лъскав подарък от Близкия изток? И каква цена ще плати за своето решение – както буквално, така и символично?