През октомври 1809 г. френският император Наполеон I Бонапарт се намира във Виена, която е окупирана от френската армия през лятото на същата година след победата над австрийските войски.

По това време Френската империя владее почти цяла Европа, а императорът е на върха на своята слава.

И докато историята на военните му успехи се изучава във всички училища по света, увлечението му към шахматната игра е далеч по-слабо известно.

През същата 1809 г., по време на своя престой в двореца Шонбрюн във Виена, използван от него като щабквартира по време на военните действия, Наполеон изиграва една от най-знаменитите си партии и то срещу изключително странен противник.

Това е един от онези редки случаи, в които всемогъщият император на Франция е бил принуден да признае поражението си.

Наполеон губи партията в 24 хода от сложна машина - шахматния аутоматон, известен и със своя прякор Турчина. Историята му започва близо четири десетилетия преди събитията от 1809 г.

Аутоматонът е създаден от австрийския изобретател от унгарски произход Волфганг фон Кемпелен. Идеята му хрумва по време на посещение в същия дворец Шонбрюн, когато Свещената Римска империя се управлява от Мария-Терезия.

Целта на Кемпелен е да направи шахматна машина, която да впечатли австрийската императрица и нейния двор.

Аутоматонът е представен през 1770 г. и предизвиква истински фурор сред виенската аристокрация. Машината представлява човешка фигура в реален размер, която седи на маса със специална шахматна дъска.

Автоматичният "шахматист" е облечен в османски одежди, носи тюрбан и държи дълга лула в едната си ръка. Оттам идва и прякорът му - Турчина.

Масата, върху която се играе партията, е с размери от около 110 на 60 сантиметра, а вътрешността и е съставена от сложен механизъм от лостове, въжета и зъбни колела. Всъщност, "машината" е абсолютна измама, защото в едно от вътрешното ѝ отделения е скрит жив човек, и то не кой да е, а шахматен гросмайстор.

Именно той контролира развоя на партията, но Кемпелен успешно създава илюзията, че Турчинът сам взима решения за своите ходове.

Масата, върху която се играят партиите, може да се отваря със специални врати от всички страни, така че зрителите на представленията на Кемпелен да могат, поне бегло, да разглеждат вътрешния ѝ механизъм. Освен това отделението, в което е скрит истинският шахматист, е подвижно, което му позволява да остане скрито, независимо от това колко от вратите са отворени.

Всяка от фигурите на шахматната дъска пък е оборудвана със специален магнит, който позволява на "оператора" да вижда какви ходове се играят от противника и да реализира своите собствени. Вътрешните магнити са достатъчно силни и са поставени по такъв начин, че да не се влияят от външни въздействия. В някои случаи Кемпелен нарочно поставя голям магнит до Турчина, за да демонстрира на скептиците, че машината му не се влияе по никакъв начин от магнетизма.

Той прибягва и до друга хитрост - аутоматонът е оборудван с малък дървен сандък, в който ученият периодично поглеждал, за да създава илюзията, че именно там се намира "мозъкът" на Турчина, който диктува неговите решения.

Ръката на роботизирания гросмастойр се контролирала от специален пантограф, с чиято помощ той местел фигурите по дъската. Фигурата дори можела да имитира различни изражения с лицето си.

В началото на партията Кемпелен информирал кандидатите да играят срещу Турчина, че машината винаги играе с белите фигури и прави първия ход. Между ходовете аутоматонът слагал лявата си ръка върху специална възглавница, поставена върху дъската. Фигурата кимвала два пъти, когато заплашва дамата на противника и три пъти, когато му дава шах.

Ако опонентът се опитвал да направи непозволен ход, Турчина поклащал глава, връщал фигурата обратно на мястото ѝ и местел своя собствена, като по този начин лишавал противника си от неговия ход.

Докато траело цялото шахматно представление Волфганг фон Кемпелен обикалял сред публиката и приканвал "кибиците" да използват магнити, метални пръчки и други предмети, с които да проверят лично, че машината не се влияе от външно влияние.

Първият човек, който се изправил срещу Турчина по време на неговия дебют през 1770 г., бил хабсбургският дипломат Лудвиг фон Кобенцл. Той бил победен бързо от аутоматона, който, според неговите съвременници, обикновено побеждавал противниците си за по-малко от половин час.

Част от шоуто бил и т. нар. "Обиколка на коня" - един от най-сложните шахматни пъзели, чието условие е шахматният кон да премине през всяко от 64-те полета на дъската точно по веднъж, използвайки само обикновения си Г-образен ход. Дори и най-опитните шахматисти през XVIII век се затруднявали с тази задача.

Турчинът дори можел да разговаря със своите опоненти на английски, френски и немски език посредством специално табло с метални букви. Германският математик Карл Фридрих Хинденбург дори публикувал "стенограма" от разговорите с машината, по време на една от нейните изяви в Лайпциг. Хората разпитвали Турчина за най-различни неща, свързани най-често с неговата възраст, механизмите му и дори брачното му положение.

Любопитна подробност е, че в първото десетилетие след своя дебют в двореца Шонбрюн аутоматонът играл само още веднъж - срещу шотландския благородник сър Робърт Мъри Кейт, а след срещата фон Кемпелен разглобил изцяло машината и признал, че тя е просто една измишльотина.

Австрийският изобретател бил далеч по-ентусиазиран от други свои проекти, свързани с парните двигатели и машините, имитиращи човешкия говор, поради което избягвал да отделя излишно време за аутоматона.

През 1781 г. обаче той получил изрична молба от император Йозеф II да възстанови машината и да я докара във Виена, за да бъде представена пред гостуващия руски престолонаследник Павел I и неговата съпруга. Успехът на представлението бил толкова грандиозен, че императорът накарал Кемпелен да организира европейско турне за Турчина - предложение, на което инженерът с неохота се съгласил.

По време на тази обиколка във Франция аутоматонът се изправил срещу някои от най-добрите шахматисти от онова време, включително и срещу всепризнатия шампион Франсоа-Андре Даникан Филидор, който дори успял да спечели партията си срещу "машината". Френският гросмайстор обаче признал, че това била една от най-трудните партии, които някога е играл.

В Париж Турчинът се изправя и срещу тогавашния посланик и бъдещ американски президент Бенджамин Франклин, който след това продължава да се интересува от машината до края на живота си.

След смъртта на Волфганг фон Кемпелен неговият син продал атуматона на баварския музикант и изобретател Йохан Непомюк Мелцел през 1805 г. Няколко години преди това Мелцел отправил предложение и към самия Кемпелен да купи машината за сумата от 20 000 франка, но той отказал. Синът му обаче приел двата пъти по-ниска оферта.

Мелцел разглобил аутоматона напълно и дори инсталирал някои собствени подобрения, така че машината да стане още по-достоверна и интересна за публиката.

Така, през 1809 г., обновеният Турчин получил шанс да играе срещу най-могъщия по онова време човек в Европа - самия Наполеон Бонапарт. Очевидците твърдят, че фигурата на аутоматона (зад която се криел германският гросмайстор Йохан Алгайер) поздравила френския император преди началото на партията.

Детайли за самия двубой са публикувани в различни епохи, като някои от тях си противоречат. Някои автори, например, твърдят, че Наполеон е стоял на отделна маса, където е правел своите ходове, а не на тази, на която се намирал Турчинът. Мелцел се движел между двете маси, за да съобщава ходовете на опонентите.

Освен това Наполеон, противно на правилото на аутоматона, изиграл първия ход, но машината направила изключение и разрешила партията да продължи. Други очевидци пък казват, че императорът на два пъти се опитал да играе непозволени ходове, но Турчинът връщал фигурите на мястото им.

Така или иначе, Наполеон губи с мат в 24-ия ход, като в хода на партията дори губи царицата си.

В следващите няколко години Йохан Непомюк Мелцел организира няколко "турнета" с участието на Турчина, включително и в Съединените щати. В Ричмънд, Вирджиния, за него пише и американския писател Едгар Алън По. Неговото есе "Шахматистът на Мелцел", публикувано през април 1836 г., е и най-известният разказ за аутоматона, макар че в него са допуснати редица неточности, включително и тезата, че машината "винаги трябва да печели".

По време на обиколката в Куба обаче шахматистът, който изпълнява ролята на оператор на Турчина - Уилям Шлумбергер, умира от жълта треска в Хавана. По време на обратното пътешествие към Европа на кораба умира и самият Йохан Непомюк Мелцел, оставяйки машината в ръцете на капитана.

По-късно тя попада при един от приятелите на Мелцел - бизнесмена Джон Ол, който се опитва да я продаде на търг, но не успява. По-късно той я продава на Джон Киърсли Мичъл от Филаделфия, който е и личен лекар на Едгар Алън По.

Мичъл реставрира аутоматона през 1840 г. и продължава да организира представления с негово участие. Няколко години по-късно го дарява на Китайския музей на Чарлзи Уилсън Пийл, който се намира във Филаделфия.

През 1854 г. обаче в сградата на Националния театър в града избухва голям пожар, който обхваща и сградата на музея. Това слага край на 84-годишния живот на Турчина.

Фактът, че аутоматонът, създаден от Волфганг фон Кемпелен, всъщност, е една илюзия, съвсем не омаловажава неговите усилия. Легендите за аутоматона вънлуват въображението на шахматните ентусиасти чак до средата на XIX век. За времето си машината съчетавала върховите постижения на инженерната мисъл.

В ролята на негови оператори са влизали някои от най-големите шахматни умове от началото на XIX век, като Йохан Алгайер, Хиацинт Бонкур, Арон Алекзандър, Уилям Люис, Жак Муре и Уилям Шлумбергер. Имената на шахматистите, управлявали Турчина, по времето когато той е бил в ръцете на своя изобретател Волфганг фон Кемпелен, не са известни.

В средата на 90-те години на миналия век се появява шахматният компютър Deep Blue, създаден от IBM, който е и първата истинска машина, която може да побеждава шахматни гросмайстори. На 10 февруари 1996 г. тя успява да победи не кого да е, а световния шампион Гари Каспаров в една от общо шестте партии, изиграни помежду им. Каспаров успява да спечели три от тях и да постигне реми в останалите две.

През следващата 1997 г. обновената версия на Deep Blue побеждава Каспаров в реванша с три победи и едно реми и така става първата компютърна система, която успява да отнеме титлата на световен шампион по шахмат.

Самият Каспаров обаче обвинява IBM в измама и отказва да признае разгрома си. Вероятно точно по този начин се е чувствал и Наполеон Бонапарт, когато е получил "урок по смирение" от Турчина две столетия по-рано.