Някога испанци, бягащи от репресиите и беднотията по време на режима на Франсиско Франко, започват да градят нов живот във Венецуела.

Сега венецуелците ги молят да им върнат услугата.

Общият език и културно наследство привличат венецуелците, които бягат от тежкия живот под управлението на социалистическото правителство на президента Николас Мадуро.

Много от новопристигащите обаче твърдят, че испанските власти не ги признават за бежанци, което им създава правни пречки и ги принуждава да работят в черната икономика.

Венецуелците оглавят класацията за най-много молби за убежище в Испания в последните три години, но само малка част от тях получават статут на бежанци – едва 15 души от 12 875 през миналата година.

Според ООН, 208 333 венецуелци са живеели в Испания към април тази година, но според официалните данни на министерството на труда на страната, по-малко от 40 000 са официално регистрирани, така че да имат право да работят.

Много от останалите потъват в черната икономика.

Повечето венецуелци, които пристигат на испанските летища, твърдят, че са туристи. Всъщност обаче много от тях са разпродали всичко, което имат, просто за да стигнат дотам.

„Не сме тук, за да просим“

"Венецуела прие испанците, без да задава въпроси, независимо дали имаха пари или документи. Най-малкото, което очакваме, е да бъдем приети по същия начин," казва Луис Манреса, венецуелски политик от опозицията.

Той напуска Венецуела в посока Мадрид през 2011 г., защото получавал заплахи от правителството и предстояло да бъде арестуван по скалъпени обвинения.

"Венецуелците не идват тук, за да просят, а за да работят", казва той.

Между 200 и 300 семейства пристигат в Испания всяка седмица, някои от които остават задържани на летищата, защото нямат документи или пък не могат да убедят полицията, че са в Испания само временно.

В тази страна се работи повече от седмица за кутия презервативиМлади жени предприемат крайната стъпка на стерилизация, защото не могат да си позволят да имат още едно дете


От учителка до чистачка

Мария Еухения Карийо била ентусиазирана по отношение на системата на безплатно обучение, въведена от Уго Чавез в началото на века. Нарастващия натиск от страна на шефовете й да включва политическо съдържание в уроците си обаче я притеснявало, както и бедността в страната.

"Виждах учениците ми гладни и болни, техните родители търсеха храна в боклука, а болести като дребна шарка се разпространяваха постоянно в училище," разказва тя.

52-годишната учителка казва, че политическият натиск й причинил толкова голям стрес, че нейната фибромилагия се изострила. Така решава да напусне Венецуела и пристига в Мадрид през октомври 2017 г.

Без официални документи тя няма възможност да работи като учителка и затова чисти домове срещу заплащане на ръка.

"Винаги съм си мечтала, че ще живея и ще умра във Венецуела," казва тя. "Дори имах крайбрежна къща, но поддръжник на правителството я хареса и се нанесе в нея. Нищо не можех да направя. Страхувах се, че ще ме арестуват."

Дажби в Каракас, „както при Франко“

Един от най-засегнатите от всичко това е Кандидо Соенгас, който бяга от бедността и диктатурата през 50-те години в Испания и прекосява Атлантическия океан.

Сега той е принуден да се върне в Испания заради лошите условия за живот във Венецуела.

"Никога не съм очаквал, че ще се върна," разказва 87-годишният Соенгас от градината на старческия си дом, спомняйки си за живота, който с покойната му вече съпруга си устройват в Каракас.

"Бях щастлив във Венецуела. Винаги имаше някой, който да му помогне, а когато отглеждахме децата си, не сме искали нищо. Бяха добри времена."

Соенгас заминава за Венецуела през 1956 г., защото му омръзнало от бедността и липсата на работа в Галисия. Той се жени за емигрантка също от Галисия и се занимава със собствен бизнес през годините в Каракас.

Здравето на пенсионирания вдовец Соенгас започва да се влошава, а той вече не можел да си купува лекарството, от което имал нужда, за да подтиска епилепсията си.

"Каракас се превърна като Галисия при Франко, когато бях момче, когато имаше дажби. Редях се на опашка пред хранителен магазин, а по някое време затваряха вратата, защото нищо не беше останало."

Година, след като се връща, към него се присъединява неговият внук Хесус Соенгас, който твърди, че се страхувал за живота си, след като участвал в студентски протести срещу правителството на Мадуро.

"Когато видях как започнаха да избиват мои приятели, с които бях учил, реших, че може да дойде и моят ред," разказва той пред BBC.

Хесус обаче има късмета да притежава испански паспорт.

Той учи право в университет в Мадрид и работи като велокуриер за Deliveroo. "Понякога почти не спя заради учението и работата, но пък съм късметлия, че имам възможността да работя законно."