Отмяната на плоския данък или въвеждането на необлагаем минимум няма да доведе до намаляването на бедността у нас. За решаването на този проблем са необходими друг тип мерки, като в дългосрочен план подобряването на образованието в България е може би най-важната от тях. Това посочва в коментара си икономистът от институт "Отворено общество" Георги Ангелов.

България е най-бедната страна в Европейския съюз според официалните данни на Евростат за брутния вътрешен продукт на човек от населението по паритет на покупателната способност (България е на ниво от 46% от средното в ЕС през 2011 г.).

В същото време, България има и най-голям процент бедност според европейския индикатор за риск от бедност и социално изключване (49.1% през 2011 година).

Не е случайно, че тези две статистики са еднакво негативни. Те са в голяма степен взаимосвързани и взаимно се подсилват и затова за преодоляване на бедността са необходими именно икономически и реформаторски мерки.

В същото време обаче дебатът за бедността постоянно бива тласкан към "лесни решения", които пренебрегват структурата и причините за проблема. Тук ще обърнем внимание и на тези погрешни схващания.

Икономика и бедност

Въпреки че би трябвало да е самоочевидно, може би е добре да се припомни, че най-устойчиво и сигурно бедността се преодолява чрез ускорено икономическо развитие. По-голямото производство, по-високите заетост и доходи осигуряват повишение на стандарта на живот и намаляване нивото на бедността.

Дори на теория по-богатите страни имат повече ресурси и могат да се справят с проблеми, които са нерешими за бедните страни. Абсолютната бедност определено е такъв проблем и едва ли която и да е от най-бедните страни в света би могла да реши този проблем, освен ако не увеличи производството и доходите си (или не получи масирана помощ от чужбина).

Просто когато ресурсите не достигат, те не могат да задоволят дори базови нужди, независимо как се разпределят и каква е социалната система. Разбира се, във всички случаи е по-добре да има по-ефективна социална система, но това не може да преодолее липсата на ресурси, а само може да доведе до по-добро управление на оскъдните ресурси.

Не само на теория, но и на практика това се вижда в данните. Например, 8 от 10-те страни с най-голяма бедност в ЕС са нови страни членки (според показателя за материална депривация). Абсолютно всички страни с ниска бедност са стари и богати страни членки. Видимо е, че бедността се преодолява чрез икономическо развитие.

Пример за това имаме и от Източна Европа. Чехия има сравнително ниска бедност и в същото време Чехия е най-богатата и най-успешната страна в Източна Европа. Същевременно България е най-бедната и най-изостаналата.

С други думи, ако Чехия е пример за нещо, то е, че когато говорим за успешни политики за ограничаване на бедността икономическият успех е важен и икономическият растеж.

Нека да погледнем същата ситуация и в България. Най-ниска бедност има в най-развития регион на страната – Югозападния. Там бедността е с около 40% по-ниска, отколкото в региона с най-висока бедност. В същото време, икономически най-изостаналите региони (Северозападен и Северен централен) са и регионите с най-висока бедност.

Същото важи и за индикаторите за неравенство по коефициента Джини – най-голямо неравенство има в най-изостаналия регион на България (северозападен). Очевидно е, че икономическото развитие на един регион е в пряка връзка с подобрението на индикаторите за бедност и неравенство. Това е валидно дори и в една и съща страна, при едни и същи институции и при еднаква социална система.

Да обърнем внимание на индикаторите в т.нар. материална депривация – възможност на човек да покрива плащане на наеми, сметки и ипотеки, да отоплява дома, да посреща неочаквани разходи, да се храни с месо и протеини регулярно, да ходи във ваканция, да има телевизор, да има перална машина, да има лек автомобил, да има телефон.

Човек се класифицира като материално депривиран, когато не може да си позволи поне три от горните девет неща. Но и деветте са материални придобивки, които могат да се закупят само с финансови ресурси, при това често на цени, които са горе-долу подобни по целия свят (телевизорите, пералните, автомобилите, енергията се доставят от едни и същи места на подобни цени, цените на месото също са в голяма степен световни).

С други думи, за да се решат тези проблеми на абсолютната бедност, има нужда от повишаване на абсолютното ниво на доход в една икономика, т.е. има нужда от икономическо развитие.

Създава ли бедност плоският данък?

В последно време дебатът за бедността почти изцяло се свежда до дебат за неравенството, а като решение на неравенството се предлага горе-долу едно-единствено нещо - премахване на плоския данък. Имплицитната логика (а понякога и изрично изказвана като твърдение) е, че плоският данък е създал или увеличил неравенството и бедността в България и съответно с неговата отмяна нещата ще се оправят.

Разбира се, фактите и данните конкретно в България не доказват подобна теза и това илюстрира по-големия проблем: привнасянето на чужди дебати от чужди страни не винаги води до смислени решения, особено ако те не са съобразени с местната ситуация.

Въвеждането на плосък данък в България беше направено по такъв начин, че никой да не загуби от данъчната реформа. Данъчната реформа беше съпътствана с цял комплекс от мерки, свързани с промени в осигурителните ставки, промени в минималните доходи, промени в минималните прагове, промени в социалната система и субсидиите, стимули за увеличение на доходите и създаване на работни места и т.н.

Бяха положени много сериозни усилия, за да се гарантира, че никой няма да загуби от въвеждането на плосък данък. Много е лесно да се разрушава, но защо да се разрушават неща, които работят?

Плоският данък е успешен от гледна точка на преразпределителния ефект. Преди десетилетие, по време на високите прогресивни ставки, почти нито един милионер не декларираше доходите си и не плащаше личен данък върху тях.

През последните години това изцяло се промени и събираемостта на данъците върху хората с високи доходи драстично се повиши (вече стотици хора декларират доходите си над милион лева годишно). Прогресивният данък уж създава усещане за справедливост, но не събира никакви приходи от богатите хора, докато плоският данък реално облага богатството.

Плоският данък е успешен и от гледна точна на приходите. Въпреки ниската и стимулираща ставка от 10%, плоският данък е единственият данък, при който има увеличение на приходите дори през годините на кризата (всички други отбелязаха спад).

Годишният приход от плоския данък е с половин милиард повече, отколкото когато нямаше плосък данък (въпреки че тогава нямаше криза и времената бяха добри за икономиката). В същото време общите данъчни приходи намаляват - през 2009 година, например, те се понижиха с 2 милиарда лева, а през 2010 г. с още 850 милиона.

Плоският данък е успешен и от социална гледна точка. На практика, плоският данък беше единственият стабилизиращ фактор в бюджета, който осигуряваше финансови ресурси. Без плоския данък държавата нямаше да може да изпълнява своите социални функции в обемите, в които го прави. Просто нямаше да има достатъчно пари.

Бедността в България е основно съсредоточена сред групи на незаети (безработни, пенсионери и др.), чиито доходи – доколкото ги имат - са освободени от облагане с данък върху доходите, независимо дали той е плосък или прогресивен.

С други думи, въвеждането на плоският данък или неговата отмяна няма как, дори на теория, да повлияе на масовата бедност. Определено няма начин, по който отмяната на плоския данък да намали бедността в България.

Рязкото увеличение на данъчното облагане чрез въвеждане на прогресивен данък би имало наказателен ефект върху по-квалифицираните и предприемчивите граждани без никакъв положителен ефект върху бюджета.

Отмяната на плоския данък не само ще намали стимулите за стремеж към по-високо образование и стимулите за започване на предприемаческа дейност, но ще увеличи и емиграцията на висококвалифицирани специалисти (напр. медицински кадри, IT специалисти и пр.), което ще задълбочи проблемите в здравната и други икономически и социални системи влошавайки перспективите за развитие на страната.

Ще пребори ли бедността въвеждането на необлагаем минимум?

Друга, обсъждана главно от неспециалисти, идея е свързана с въвеждането на необлагаем минимум като някаква панацея за подпомагане на бедните (повечето от коментаторите смятат – погрешно – че необлагаемият минимум е само за бедните и помага на бедните).

Разбира се, необлагаем минимум може да се въведе, но обсъждането му трябва да се основава на познание как точно работи този механизъм и колко струва той. На тази база трябва да се прецени дали подобни финансови ресурси са налична и ако са налични - дали трябва да се използват за точно тази цел или по-добре да се насочат към финансиране на други приоритети.

Както знаем, в България данък върху доходите се плаща единствено от заетите, т.е. работещите. Съответно, въвеждане на необлагаем минимум ще засегне само и единствено заетите и никой друг.

В същото време, според статистиката на Евростат, сред заетите има най-ниска бедност. Ако говорим в числа, сред наетите делът на бедните е около 7%, докато сред безработните бедността е 52%, около 30% е в групите на други незаети и пенсионери.

Това на практика означава, че огромното мнозинство от бедните не са заети, не плащат данък и няма да бъдат по никакъв начин подпомогнати от евентуално въвеждане на необлагаем минимум. Съответно, тези хора не са негативно засегнати и от премахването на необлагаемия минимум, нито ще спечелят от въвеждането му.

Въвеждането на необлагаем минимум е скъпа мярка – по груби оценки тя ще струва на държавния бюджет поне 1 милиард лева годишно (това е сравнимо с целия бюджет на Министерството на труда и социалната политика!).

Тъй като бюджетът на държавата няма такива свободни ресурси, нито може да ги осигури в краткосрочен план, ще има нужда същите средства да се съберат от сериозно увеличение на данъчното облагане при някой от масовите данъци. Но и тогава не е сигурно, че парите могат да бъдат осигурени, тъй като скорошни големи увеличения на данъците (акцизи през 2010, осигуровки през 2011) не доведоха до очакваните позитивни ефекти върху приходите.

Въвеждането на необлагаем минимум е неефективна мярка. Тук е нужна още една бележка за функционирането на данъчната система – необлагаемият минимум не е само за бедните или само за специфична група, той се отнася за всички данъкоплатци.

Всеки, който плаща данък върху доходите, ползва един и същ необлагаем минимум. Това означава, че 93% от евентуален необлагаем минимум ще отиде в хора, които не са бедни. Това е индикатор за сериозна неефективност на предложената мярка.

Нещо повече, огромната част от бедните няма да бъдат засегнати от необлагаемия минимум, тъй като нямат облагаем доход. Това е нов пример за неефективност паради липса на правилно таргетиране.

Тъй като необлагаемият минимум се разпределя между всички данъкоплатци, независимо от социалния им статус, средната сума на облекчението от необлагаемия минимум ще бъде съвсем минимална (31 лв. на човек месечно и доста по-малкоq ако се комбинира с повишение на данъци и осигуровки, което реалистично може да се очаква). В резултат едва ли ще има дори и минимален спад на бедността.

На практика, необлагаемият минимум е свръхскъпа мярка, която почти изцяло няма да стигне до бедните и няма да намали бедността. Не е невъзможно подобна мярка все пак да се въведе, но трябва да имаме реалистични очаквания за ограничения (близък до нулата) социален ефект от тази мярка и голямата бюджетна тежест от нейното въвеждане, която ще изисква свиване на други бюджетни приоритети (вкл. образование, социални разходи и пр.).

Неравенството в България

Модно е напоследък – пренесено, разбира се, от чужбина – да се обсъжда неравенството. Почти никой обаче не гледа данните и какво стои зад тях. Съответно повечето твърдения за неравенството са или напълно неверни, или се базират на неразбиране на данните (което е почти същото).

Няма никаква промяна в неравенството в България както в периода преди членството в ЕС, така и в периода след членството (има промяна само в момента на влизане на България в ЕС заради възприемането на европейската методология).

Въвеждането на плосък данък също не е довело до никаква промяна в неравенството (по единия индикатор има дори спад в първите две години след въвеждане на плоския данък; по другия има повече колебания, но в 3 от четирите години след въвеждането на плоския данък неравенството е по-ниско, отколкото преди въвеждането).

Най-богатите 1% от българите имат дял от дохода, равен на 5.8% 5. За сравнение, във Франция процентът е по-висок, 6.4%. Интересно е, че делът в дохода на най-богатите 1% от българите е намалял след въвеждането на плосък данък.

Вероятно този дял може да е по-нисък при повече конкуренция в икономиката (т.е. при по-малко непазарни ренти) и при по-висока данъчна събираемост, но такива идеи не се коментират. По-скоро има идеи, които ще намалят още повече възможностите за конкуренция и ще консервират статуквото и непазарните ренти.

Най-бедните 20% от българите имат дял от дохода, равен на 6.4% (Румъния е точно на същото ниво). Това е сравнително нисък дял, в сравнение със 7.9% в ЕС и около 9-10% в някои страни. Проблемът на неравенството е по-скоро свързан с ниския дял от дохода на най-бедните.

Този проблем е комплексен, но има връзка с неща като демография, коефициент на заетост, безработица, образование, неефективност на социалната система и пр. Обаче и тук сипмлистичното обяснение за вредата от плоския данък не се доказва. Всъщност, след въвеждане на плоския данък делът на най-бедните 20% от дохода се увеличава.

В България намаляването на неравенството не би имало никакъв позитивен ефект само по себе си, освен ако не е резултат от решаване на проблема с бедността. Това е голяма разлика от други страни, тъй като там до голяма степен бедността е относителна и в някаква степен е субективно свързана с неравенството.

В България бедността е абсолютна и нейното адресиране е единственият устойчив начин за намаление на неравенството. Т.е. в други страни решението на проблема с бедността е резултат от намаление на неравенството, а в България е точно обратното - намалението на неравенството е резултат от решение на проблема с бедността.

Причини за бедност и неравенство

От всичко написано по-горе има един важен извод – необходимо е да се вгледаме в структурните причини за бедността и неравенството и по-малко да се занимаваме с идеологически обусловени „лесни решения“, от които няма да произлезе нищо положително. Само чрез обоснован на фактите подход можем да имаме правилно насочване на усилията и съответно видими резултати от политиката за намаление на бедността.

Икономическа изостаналост – България все още е най-бедната страна в ЕС и е с номинален БВП 8-10 пъти по-нисък от развити страни със същото население и БВП на човек по ППС от 2 до 3 пъти по-нисък от развитите страни. С други думи, страната няма достатъчно ресурси и не произвежда достатъчно и без целенасочени мерки за ускоряване на икономическия растеж не може да се постигне никаква значима и устойчива промяна в бедността.

Ниска заетост – заетостта в България е с почти 20 процентни пункта по-ниска, отколкото в най-добрите примери в Европа. Това са близо милион по-малко работещи в България. А както посочихме по-горе, липсата на заетост създава най-висок риск от бедност (над 50% от безработните са бедни).

Т.е. силният фокус върху заетостта и свързаните с нея реформи би могъл да има драматичен ефект върху намаление на бедността (иронично е, че отмяната на плоския данък и вдигането на осигуровките - уж насочени към намаление на бедността - всъщност биха могли да имат обратния ефект, депресирайки пазара на труда).

България е все още слабо урбанизирана страна, с твърде много хора, живеещи в селски райони, което води до ниска заетост, ниска продуктивност, висока бедност. Данните на Евростат показват, че степента на урбанизацията е негативно свързана с бедността.

Образованието вероятно е най-важният проблем в дългосрочен план. Данните за бедността показват, че хората с висше образование почти няма риск да попаднат в бедност (между 1 и 3% от висшистите са бедни). Хората с начално или по-ниско образование обаче са в огромен риск от бедност, като почти две трети попадат в групата на бедните.

Силна е и връзката на образованието с безработицата – най-висока безработица има сред хората без образование или с ниско ниво на образование, докато при висшистите безработицата е рядкост. Ето процентното съотношение на безработица според степента на образование: висше - 5.9%, средно - 12%, основно - 24.8%, начално и по-ниско - 53.6%6.

Ето и процентното съотношение на заетост според образованието: 81.5% - при висшистите, 63% - при среднистите, 30.3% - при хората с основно образование, 14.2% - при хората с начално и по-ниско образование.

Данните от изследването PISA на ОИСР показват, че България е една от страните, в която образованието най-много увеличава неравенството, вместо да го намалява. В България има огромна разлика в постиженията между най-добрите и най-слабите ученици, има огромен дял на 15-годишни ученици под прага на грамотността, има огромна разлика в представянето в зависимост от социално-икономическия статус. Т.е. бедността се самовъзпроизвежда, вместо да се намалява от образованието.

Индексът на различие (D-index) на Световната банка показва, че в България най-големият проблем за реализацията на пазара на труда е образованието, а вторият проблем е свързан с обстоятелствата (пол, образование на родителите, принадлежност към малцинствена група).

Несъответствието в уменията също е проблем – дори хората, завършили някаква степен на образование, могат да са безработни и бедни заради некачествено образование или заради неподходяща квалификация, която не се търси на пазара на труда.

Дори и в момента, по време на криза, има дефицит на кадри в едни сектори и излишък на кадри в други и това не довежда до никаква реакция сред образователните, квалификационните и социалните институции.