Той вярва, че дисциплината и доверието водят до успехи. И има трофея, който го доказва

На 13-ти юли България избърса прашлясълия си шкаф, за да постави трофей в него. Отборът ни за девойки до 19 години победи САЩ, записвайки първи подобен триумф в спортната ни история. Зад тази победа стои човек, който не обича хвалебствия, но говори ясно за принципи, дисциплина и отговорност – качества, които надхвърлят границите на волейболната зала. Атанас Петров, треньорът, който поведе момичетата до върха, приема успеха като доказателство, че и в България, въпреки липсата на условия, може да се постигне световен резултат.

Tочно в момента, когато емоцията от световната титла е още прясна, Петров започва новото предизвикателство да поеме мъжкия отбор на вицешампиона на Швейцария „Волей Шьоненверд“. Там ще работи с различна култура, нов манталитет и други стандарти за дисциплина и организация, но с една и съща цел – да изгради силен колектив, способен да печели.

„Подценявайки спорта, губим увереност и будност. Той ражда самочувствие – и като личности, и като нация“, казва Петров в интервю за Profit.bg

Ето и останалата част от разговора ни за дисциплината и доверието - и за това защо ключът към успеха често се крие в човека, а не само в тактиката.

С какво се различава вашият треньорски модел от тези от миналото?

Много е различно. Аз хванах и част от предишни времена. Методите от времето на комунизма в голямата си част са неизползваеми за новите поколения. Доколко са били сполучливи? Щом сме имали резултати – значи са били. Но тогава манталитетът беше друг. Ако в момента работим по тези методи, според мен няма да има никакъв резултат. Младите хора са свикнали на по-демократично отношение още от училище, както и от семействата им.

Възможно ли е да се „излекува“ страхът от провал? Отговорът отново идва от спорта

Когато изграждате или попаднете в нов отбор, с какво започвате – с човека, с тактиката или с психологията?

Всичко върви ръка за ръка. Не трябва да се забравя нито един елемент от цялата схема. Разбира се, техническата, тактическата и физическата подготовка са ключови, но едно от най-важните неща е колективът като цяло – и това не важи само за спорта.

Много важен е индивидуалният подход. Ако искаш човек да работи за теб и да даде максимума, той трябва да знае, че му се обръща внимание, че е важен и че му се има доверие. В спорта връзката треньор–състезател е изключително важна – не само за отбора, а и за самия играч.

Ако знае, че треньорът му има доверие, той също ще му се довери. Всеки човек е различен и треньорът трябва да намери подход спрямо всеки характер. Аз винаги се старая да съм на линия, да има комуникация – индивидуална, не само колективна.

Финансисти търсят нови спортни граници: Частният капитал в САЩ се насочва към женския волейбол

„Аз не съм ти приятел, аз съм ти треньор“ - как се слага тази граница?

Това трябва да стане естествено. Има една граница, която не трябва да се преминава. При мъжете можеш да си позволиш малко по-неформална комуникация, но при жените трябва да има една лека дистанция, защото има опасност да се премине в друга крайност.

Въпреки това, най-големите резултати съм постигал, когато съм бил по-близо до приятелския профил – разбира се, със състезатели, които познават границите и принципите.

Наръчник от съблекалнята: Как спортът вдъхновява управлението на Gen Z служители

Какви са вашите лични принципи, когато влизате в залата – за дисциплина или за цялостно поведение?

Приемете го като рамка на професионализъм, която въвеждам. В спорта без дисциплина трудно се постигат резултати. Винаги има моменти, в които си подложен на голямо натоварване – физическо и психическо. Ако няма изградена дисциплина – индивидуална за всеки състезател и колективна за отбора – лесно се стига до отказване, конфликти, пречупване. Дисциплината крепи цялата схема.

Тя не трябва да е деспотична, а принципна. Правилата се въвеждат от самото начало – за тренировките, за поведението, за това какво е позволено и какво не. Когато всички са информирани и са запознати с принципите и правилата на отбора и на треньора, после е много лесно да се управлява процесът. Ако не го заявиш предварително, после вече може да е късно. Това е като детската игра пред блока – ако няма ясни правила, почват скандали.

Не страстта е искрата, а усилието. 5 прости съвета от милиардера Марк Кюбан

Случвало ли ви се е да се разделите с талантлив играч заради неспазване на принципите?

Да. Може би като по-млад треньор съм имал повече такива случаи, защото не знаех как да подходя. С годините се научих, че колкото по-ясно са поставени целите, принципите и начинът на работа, толкова по-малко проблеми има. В голям колектив винаги има някой, който е малко по-различен, малко по-мрънкащ или по-труден, но пак индивидуалният подход е решаващ. Ако познаваш тези хора, ако си направил няколко разговора с тях, по-лесно можеш да предвидиш евентуален проблем и да вземеш мерки.

Тоест – яснота, прозрачност, индивидуален подход?

Да, и безпристрастност. Много е важно да не се усеща, че един треньор има любимци или такива, които не харесва, и това си личи по някакъв начин в процеса на работа. И още – справедливост. Може да си строг, може да си дори краен в някои методи, но ако си справедлив, хората го приемат по-лесно и разбират защо е така.

Да спечелиш Wimbledon като тийнейджър: Гаранция за успех или не съвсем?

Каква е разликата в подхода при млади и при утвърдени професионалисти?

При по-малките е по-лесно да бъдат мотивирани – те работят, защото искат да постигнат нещо, да станат по-добри, да следват мечтите си. Там чисто мотивационно е много по-лесно – по-скоро трябва да успееш да ги насочиш и да изградиш у тях принципи и правила. Те нямат опита да го направят сами.

При по-големите, при професионалистите, вече е доста различно. Те отиват за даден сезон в даден отбор, за да изкарат едни пари и евентуално да спечелят нещо, което ще им донесе допълнителни облаги. Там мотивацията е по-скоро да ги поддържаш във форма, за да могат да си свършат работата.

С утвърдени състезатели винаги има някакъв технически проблем или нещо, което не е достатъчно добре изградено – и работим върху него, за да вижда той смисъл в тренировъчния процес.

А как бихте постъпили с талантлив, но немотивиран играч?

Хората са различни. Има такива, които най-трудно се мотивират. Нашата работа е да намерим различния подход и да не спираме да пробваме. Ако е много ценен за колектива, трябва да намериш какво му е важно – някаква цел, награда, бонус. За някои е важно материалното, за други – да са на първо място в статистиката, за трети – приятелската атмосфера.

Но има и ситуации, в които се стига до раздяла – особено в професионалния спорт, където в рамките на няколко месеца трябва да се свърши много работа. Ако човекът не успее да се интегрира, по-добре е да вземеш друг, отколкото да продължаваш да се бориш.

От тениса до бизнеса: Защо спортистките стават добри мениджъри

Сега ви предстои работа в Швейцария. Как гледате на адаптацията?

За мен това е ново от гледна точка на региона. Досега съм работил повече в Балканите – с по-близък манталитет. Сега ще видя разликата в Западна Европа. Всички сме чували за по-добрата дисциплина, организация и така нататък.

Мисля, че хората, които идват от по-трудни условия, са по-силни. Проблемите идват, когато се опитваш да работиш на друго място по същите методи, които са вършили работа тук. Трябва адаптивност – да се съобразиш с местните норми, морал и манталитет, и дори да промениш малко начина си на работа.

Bulgarian Volleyball Federation

Как се прави световен успех в България при наличните лоши условия?

Волейболът ни се отдава като нация. В годините винаги сме имали добри резултати, винаги сме раждали много добри волейболисти на световно ниво – дори с не толкова добри условия. Липсата на отношение и финансиране е факт, но характерът и духът ни също играят роля.

Винаги съм си мислил какво би станало, ако имаме условията дори на една Румъния. Там финансирането на спорта е държавна политика, клубовете имат сериозни бюджети, модерни бази и много силни отбори.

У нас липсва финансова ангажираност от частни институции, за да се вдигне нивото и на клубно ниво, и да има конкуренция, която ражда таланти. При женския волейбол това е особено проблемно – нивото на съревнование е ниско и тези момичета, които аз водих, им беше полезно, че играеха в женското първенство, но само до една възраст.

Какво губим като нация, когато подценяваме спорта?

Губим самочувствие и будност. Спортът ражда по-уверени хора, с по-голямо самочувствие – и като личности, и като нация. Ние, българите, сме много самокритични, постоянно се подценяваме, че за нищо не ставаме. А всъщност и в спорта, и в много други сфери имаме хора на водещи позиции, печелещи призови места на световно ниво. Според мен е много важно спортът в България да е държавна политика. Защото високите спортни резултати на международната сцена водят до национално самочувствие и вяра в бъдещето ни като нация.