„Комуникацията е средството, чрез което хората могат да постигнат разбиране помежду си – не чрез принуда, а чрез аргумент“.

Това са думи на немския философ Юрген Хабермас, който изследва публичната сфера - не чрез популизъм, а чрез модерен прагматизъм. Ако някой трябва да опише тезата на цялостното му творчество, а това е прекалено амбициозна мисия сама по себе си, то тя ще бъде следната:

Всяка положителна промяна в социалната еволюция на човечеството е дошла от непринуден разговор между съмишленици, с халба бира, без показност.

Цялата тази идея стои някъде в ъгъла на разговора ми с Орлин Милчев - познат също като рапъра Атила. Теорията на Хабермас е като прикрит белег за всичко, което той прави. И най-вече — за онова, което отказва да прави.

„Аз съм градско растение", казва Орлин, който дълго преди да стане водещ на подкаст e друг глас – на сцената, в подземния свят на българския хип-хоп.

„Сериозен съм щом е въпрос за хип хоп / Абаносонова кост, Ноев ковчег срещу потоп / построил съм върху противоречия свои / На сцената съпваш – добре дошъл във моите покои“ — рапира Атила в „Забавен“.

Орлин е човек, който не понася сутрешни блокове. Не заради ранния час, а заради пластмасовия диалог и усмивките, които миришат на евтин лакочистител. Той е режисьор, музикант, човек на дългия разговор, на случайната и неслучайната дума.

Rakamakafon: 30 години по-късно в България отново ще се произвеждат грамофонни плочи

Също така е един от двата гласа зад микрофоните на "2&200" - вероятно единственият подкаст в България, който не се интересува от алгоритми, сглобки, силикон, скандали, а от дискурс.

Разбира се, той не прави това сам - иначе цялото интро с Хабермас щеше да пропадне.

С неговия съводещ Цветан Цанов (Цецо) и оператор+монтажист Филип Търпов (Фил) стартират подкаста преди 6 години с идеята да внедрят американския модел на непринудени и приятелски разговори с различни гости, който е почти непознат по онова време в България.

Трима души, три микрофона и над 25 хиляди последователи

„Можем да говорим по два или три часа за всичко и още да ни е интересно" - отбелязва Орлин.

Това е и първото условие за подкаст. Второто - да имаш хора, които искаш да слушаш. Третото - да не си журналист, защото журналистиката тук пречи. Слага вратовръзка на истината и я кара да стои натопорчено.

Форматът се ражда органично преди шест години - първо като разговори между приятели и познати, после като опит да се открие обща истина със сериозни гости, без да се жертва интимността.

„Не сме тръгнали да правим някакъв медиен продукт. Просто искаме да говорим с хора, с които ни е интересно.“

Е, Орлин и компания продължават да го правят. Някои разговори са провокативни, други дълбоки, трети просто човешки. Но винаги с усещането, че никой не е там, за да се хареса. Никой не пълни алгоритмичен формуляр и не идва с пиар. Или поне не остава с него.

„Гоним ги още от вратата“, казва Орлин с усмивка за недолюбваните изпълнители на връзките с обществеността.

Как се програмира джаз? Историята на IT специалиста Живко и неговия неубиваем бар

Подкастът е независим. Финансиран е от момчетата, както и от лоялните им абонати в Patreon и се движи в три концентрични кръга, описани от Орлин по следния начин:

Вътрешен – приятели и съмишленици; среден – активната общност от абонати, които имат участие в подкаста с идеи; външен – онзи понякога токсичен YouTube свят, в който можеш да бъдеш описан като „младия Пригожин“, както се е случило на водещия.

„Имало е случаи, в които някакви хора се активизират и пишат гадории. Най-често са мъже с фалшиви профили. Вече дори не ми прави впечатление.“

На този фон Орлин не вярва, че всяка реч е равностойна. Не е нужно да каниш някого, само защото е „интересен“. Не е нужно да си журналист, за да задаваш въпроси, нито да си безразличен, за да останеш балансиран.

Затова той и Цецо канят хора, които харесват. Не такива, с които възнамеряват да стане сеир. И не, предполагам няма да поканят Костадин Костадинов. Просто защото не им е интересен (или приятен).

„Аз не съм журналист, не съм Лора Крумова. Не каня хора, за да ги изобличавам или да ги вкарам в капан.

Най-хубавите разговори се получават, когато се забравим. Когато просто си говорим и не мислим, че снимаме. Нямаме сценарий. Нямаме монтажен план.“

Делта Блус Бар: Там, където китарите пеят, а тексасците кимат одобрително

Предполагам има нещо терапевтично в това да изградиш проект, който не зависи от спонсорирана слава или партийни заявки. За тях дори рекламите са морален въпрос. Не продават секс играчки, кренвирши или цигарени заместители.

Подкастът е и бунт срещу една медийна среда, която е изтъкана от студиа, в които въпросите пристигат предварително, и парадоксално, отговорите са вулгарни.

„Свободата на словото не означава да се държиш като тъпак публично“, категоричен е Орлин.

С други думи той отказва да приеме клишето, че всяка една гледна точка е валидна за излъчване в тяхната платформа.

„Не всяка реч е равностойна. Провокацията трябва да е съзнателна. Много често хората провокират просто защото нямат какво друго да кажат. Когато правиш подкаст, всички започват да очакват мнение по всяка тема. А аз не искам да участвам във всичко. И не съм длъжен.“

Тази негова теза може и да се подмине. Но не бива. Защото именно в отказа от всеобхватност се ражда онзи респект към тишината, който липсва в повечето медийни формати.

„Нямаме голям план. Искаме просто да продължим да правим това, което е честно. Ако утре спре да е такова – значи сме приключили.“

Затова и 2&200 не звучи като останалото. Не е сутрешен блок, не е лайвстрийм, не е риалити и не е TikTok-батъл. То е една стая на съзнателното говорене в българската онлайн вселена. Без маска, без банери на WinBet, без напъванка за всеобхватната любов на вечно обективния българин.

Посланието е просто: говори, когато имаш какво да кажеш. И запази достолепно мълчание, когато ти подават шарени въпросчета.

„Публиката усеща когато знаеш какво правиш. И най-вече – когато не лъжеш.“

И вероятно затова, въпреки отказа на 2&200 от кликбейт, хората се връщат към усещането, че някъде в екрана, или слушалката, има човек, който говори от свое лице.

В крайна сметка екипът на този подкаст не променя света. Но участват в него, обсъждайки го по своя неприкосновен начин.

А Орлин е гласът, който понякога просто слуша. И точно затова звучи така ясно.