В календара има дати, които минават незабележимо. Има и такива, които остават, дори когато празненствата секнат, лозунгите избледнеят, а ракията идва в повечко. Първи май е една от тях – ден, който и днес тежи със символика, борба и политическа ирония, дори ако на пръв поглед е просто повод за мимолетна почивка.

Някога той е бил вик за достойнство - хора са умирали в негова чест, а работниците са намирали приятелство в екзистенциализма. Днес е шепот от отвъдното. Отеква различно в главата на предприемач, на безработен и на служител, който губи себе си пред екрана. За някои е спомен от червените знамена и манифестации. За други е ден, в който можеш да подремнеш с чиста съвест.

1-ви май е лакмус за отношението ни към труда като стойност, като инструмент за оцеляване и самоуважение. Това не е сантимент, а реалност, в която всеки служител, мениджър и политик пише историята. И дори когато си казваме, че живеем в дигиталната ера, битката за човешко отношение към труда никога не е излизала в отпуск.

Българският пазар на труда - ни напред, ни назад

От Чикаго до целия свят

Първи май не се ражда в Европа, нито в постсоциалистическия романтизъм. Неговите корени са дълбоко американски – и въпреки това, днес никой в САЩ не го празнува на тази дата.

През 1886 г., в Чикаго, десетки хиляди работници излизат на улицата с една цел: 8-часов работен ден. Протестите ескалират, напрежението по улиците е посрещнато от куршуми, а гражданския бунт на площада „Хеймаркет“ завършва с жертви и хаос. Няколко т.нар анархисти са осъдени на смърт, но резултатът е съкратеното работно време, което някои от нас познават днес.

Днес 1 май е официален празник в над 80 държави, макар че начинът, по който се отбелязва, варира драстично – от синдикални шествия до барбекюта в парка.

След като Втората интернационала, организацията на социалистически и работнически партии, обявява 1 май за международен празник на труда и работническата солидарност, американските власти съзнателно се дистанцират от датата.

Причината е, че вече имплементираната и развита капиталистическа система не може да изрази подкрепата си към социалистически и анархистки движения.

Затова още през 1894 г. Конгресът на САЩ, по настояване на тогавашния президент Гроувър Кливланд, утвърждава „Labour Day“ – в първия понеделник на септември – като официален и по-умерен отговор на надигащата се работническа мобилизация. Иронично или не, 1 май днес се отбелязва почти навсякъде – освен там, откъдето тръгва.

Поводът за празник обаче остава, не защото идеологиите го пазят, а защото напомня, че всяка битка за достоен труд започва с отказ от конформизъм.

MrBeast: Осмото чудо на света е да инвестираш в служител – и той да остане с теб десетилетие

Първи май в България - между лозунг и реалност

В България Денят на труда има сложна биография. Още през 1890 г. работници от Пловдив, Габрово и Велико Търново организират първите манифестации, вдъхновени от западните примери, пише историкът проф. Искра Баева.

След 1945 г., по модела на съветската културна пропаганда, празникът се институционализира с цялата си парадна символика – червени знамена, портрети на партийни ръководители, възторжени речи за това как трудът е най-важната ценност. Следват и задължителните усмивки пред другарите.

И въпреки тази политическа украса, истинската сърцевина на 1-ви май не е изкуствената любов към прекомерните усилия, а размислите над това защо се трудим, с какво сме полезни, чувстваме ли се, сякаш градим икономиката на страната - макар не винаги да сме признати.

След 1989 г. празникът остава в календара, но е лишен от идеологическия си хъс. Някои го приемат като останка от миналото, докато други дори не адресират защо този ден е почивен. Със сигурност всяко място по света го празнува по различен начин - от тихи демонстрации, през възторжени речи, до семеен пикник с кюфтета.

Генерали, играчи, хибридни стратези: Дисекция на българската корпоративна джунгла

Но зад променената фасада си остава старият въпрос - знаем ли днес какво означава труд и каква е цената му?

Според Росен Йорданов, организационен консултант и известен психолог, който работи с бизнес лидери и управленски екипи, работната етика в България се е трансформирала драстично – и тази промяна идва със своите особености.

„Много шефове не отчетоха, че особено след пандемията, самата работна етика на персонала се смени. Дали за добро, или лошо – тепърва ще разберем. Аз смятам, че е по-скоро за добро с малко корекции.“

Неговият прочит на днешната трудова реалност е далеч от клишето за мързеливите Gen Z (родените между 1995-2015 г.) или за безкомпромисните поколения отпреди.

Според Йорданов по-младите служители нямат същия инстинкт за доказване пред ръководителите си, но това не ги прави по-малко ценни.

„Етиката на моето поколение (50+) или на по-възрастното е: „отивам и ще покажа на какво съм способен“. При младите това не е толкова изразено. Те очакват да им бъдат създадени условия. Това често е приемано като арогантност – началниците са длъжни да възнаградят тяхното присъствие.“

Бъфет печели първия си милион на 32 г. - сега съветва Gen Z, че пътят към богатството не е само в усиления труд

Трудът днес не е просто усилие – той е и комуникация, мотивация, и среда

И в това няма нищо лошо. Освен ако не отвориш социалните мрежи, където човек може да види как някои журналисти, пеещи лебедовата си песен, критикуват „днешната младеж“, че не искала да поеме отговорност и постоянно изпадала в „бърнаут“ (термин, който според тях е измислица).

Това, което наистина ги дразни, не е умората, а отказът от подчинение. Всяко съмнение, всеки глас, който казва „не искам да работя по този начин“, бива веднага окачествен като каприз, слабост, или поколенческа деградация.

Те не толерират корпоративния бунт, макар че се къпят в безбащиния (искам да напиша копелдашкия) цвят на протеста, защото са отгледани в догмата, че търпението е добродетел, а страданието – нещо задължително в трудовата биография.

И затова всяка идея за граници, за психично здраве, за алтернативен избор – звучи като обида към техния сив героизъм. Но ако историята на труда ни учи на нещо, то е именно това - че важният напредък идва не от покорството, а от отказа да си доброволец, когато системата те смила. И именно затова, когато говорим за труд днес, не трябва да го мерим с морален сантиметър, а със социална чувствителност.

Защо Йорданов настоява, че не можеш да управляваш хора, като ги вкарваш в работнически алгоритъм?

Не можеш да искаш от тях да бъдат ефективни, ако не инвестираш в тяхната мотивация и осъзнаване.

„Мотивацията има три аспекта – привличане, задържане и ефективност. И най-важното – не е нужно тези хора да прекарат живота си при теб. По-важното е, докато са с теб, да работят вдъхновено.“

Мениджърите „гасят пожари“ вместо да планират стратегии за бъдещето

А 1-ви май е точно затова. Не за паради и не за безмълвно уважение към труда, а за себеосъзнаване. За разбиране, че зад всяка икономическа единица стои човек с амбиция, с нужда от признание, с функция. Ако в миналото този ден е политическо мероприятие, днес той е лакмус. Колко ценим реално труда, когато вече няма задължение да го величаем?

„Лидерите трябва да работят върху това да развиват потенциала на хората, да ги оставят да взимат самостоятелни решения. Да решават задачи без намесата на началника си.“

Това не е пожелание, а една логична насока. Защото Денят на труда не е за банери и речи, а за въпроса как изглежда дългосрочната адекватност на труда. А тя не може да се гради върху страх, изтощение и лидерство, съшито с бели конци.

„Тези хора, ако са при теб за три години, трябва да работят с такова вдъхновение и да дадат толкова много от себе си, че да ти донесат повече, отколкото някой, който стои десет години и отдава 50%.“

Може би това е новата мярка за достоен труд – не колко време оставаш, а колко от себе си влагаш, докато си там. И в този смисъл 1 май не е просто празник на труда, а напомняне, че когато уважението изчезне, мотивацията го следва. А после – резултатите.

Точно както в „Гроздовете на гнева“ на Джон Стайнбек – роман, вдъхновен от реалните бунтове на работници и фермери по време на Голямата депресия – бедствието не идва само от бедността, а от мълчанието, с което тя се приема.

Защото както мравките се подреждат в строй, но понякога събират сили за гняв, така и работниците търпят, докато не решат, че повече не могат – и тогава цялата система рухва.