Един от възгледите за това какво е причинило Голямата депресия през 30-те години на миналия век е, че Федералният резерв не е успял да предотврати срива в паричното предлагане.

Това е популярната теза от книгата на Милтън Фридман и Ана Шварц „Монетарната история на САЩ, 1867-1960“, която малко или много се споделяше и от Бен Бернанке, когато бе председател на Федералния резерв на САЩ

Световната икономика днес прилича на тази от 30-те години на миналия век по няколко зловещи начина.

Финансовият автор Едуард Чанслър наскоро насочи вниманието към доклад на Клаудио Брио, старши икономист в Банката за международни разплащания, който разкрива по-пълна картина за причините за Голямата депресия. Докладът също така посочва паралели между глобалните икономически условия, които са довели до възхода на протекционизма през 30-те години и нашата ситуация в момента.

Основната теза на доклада е, че “финансовата еластичност” характеризира както световната икономика отпреди Голямата депресия, така и днешната световна икономика. Еластичност се отнася до натрупването на капиталови дисбаланси като парични потоци към развиващите се пазари заради ниските лихви на развитите пазари.

Свободния приток на капитали към развиващите се пазари

Както посочва Чанслър, златният стандарт, въведен през 20-те години на миналия век, позволява щатските и британски облигации да бъдат използвани заедно със злато при сделките между централните банки. Това условия пък насърчава ръста на чуждестранното кредитиране.

По-конкретно САЩ отпуска заеми на пазари в Латинска Америка и Централна Европа. Инвеститорите в САЩ се наслаждавали на по-висока доходност срещу привидно малко по-голям риск, тъй като нивото на просрочията първоначални било ниско, пише MarketWatch.

Стандартите за кредитиране обаче започнали да се занижават, а американските инвеститори връщали доларите си в САЩ, след като Федералният резерв вдигнал лихвите през 1928 г. Парите се вляли в щатски акции и редица други активи, които, разбира се, вървели към срив.

Обрат при капиталовите потоци

Обратът в капиталовите потоци, заедно със спада в цените на суровините, дестабилизирал развиващите се пазари до 1929 г., което довело техните производители на суровини до фалити. През 1930 г. няколко южноафрикански държави обезценили валутите си и изпаднали в просрочие по задълженията си.

Кризата се разпространила до Австрия, Германия и в крайна сметка Великобритания, която била кредитирала сериозно Централна Европа. Великобритания в крайна сметка обезценила валутата си, но в САЩ Фед вдигнал лихвите в края на 1931 г., за да ограничи отлива на злато. След това настъпва банкова паника, след като САЩ най-накрая “усеща пълната сила на световната депресия,” според Чанслър.

Резултатът от тези дългови проблеми е въвеждането на капиталов контрол. Капиталите вече не се движели свободно между отделните държави. Международната търговия се забавя заради наложените мита, а чуждестранните дългове не се изплащат.

Икономистът Джон Мейнард Кейнс, който предпочитал избягването на глобализацията, пише “Нека стоките се произвеждат на местно ниво и преди всичко нека финансите да бъдат основно национални.”

Днешните прилики с 30-те години на миналия век

Сега, както и през 30-те години, световната икономика е „разпъната“. Ниските лихви в развития свят насърчават кредитирането на развиващите се пазари. Освен това банковите системи на Китай и Европа са обременени с лоши кредити.

Нещо повече, миналата година, както пише Чанслър, развиващите се пазари отчетоха първия си отлив на капитали от близо три десетилетия, а това движение на капитали изглежда продължава и през 2016 г. Рейтинговите агенции понижиха рейтингите по дълга на Южна Африка и Бразилия, докато цените на суровините продължават да падат.

Протекционизмът витае във въздуха, като ЕС и САЩ въвеждат мита върху вноса на китайската стомана. Антиимиграционите настроения пък се засилват.

Въпреки че допълнителните ограничения, наложени от златния стандарт, не съществуват днес, обвързаността на китайския юан с щатския долар е неустойчива, според Чанслър, като същото може да се каже и за еврото.

Толкова голяма еластичност, или натрупване на дисбаланси, може да бъде болезнена по време на процеса на възстановяване на баланса. По тази причина, по отношение на паричната политика, според Борио е важно “да не се натрупват финансови дисбаланси, дори и ако в краткосрочен план инфлацията остане ниска и без промяна.”

Докладът на Борио е написан през август 2014 г., така че е трудно да се каже какъв съвет би дал той на Федералния резерв днес. В доклада си обаче той отбелязва, че дисбалансите, които ниските лихви и еластичността създават, “могат да ни върнат към съвременния еквивалент на разделящите конкурентни девалвации на валути от периода 1919 -1938 г.; и в крайна сметка да предизвикат определящ епохата сеизмичен разрив по отношение на паричната политика, с което да навлезем отново в ера на търговски и финансов протекционизъм и евентуално стагнация, комбинирана с инфлация.”