Във времето, в което американските петролни компании за последен път добиваха по 10 милиона барела дневно, президент на САЩ беше Ричард Никсън, първата петролна криза все още не беше ударила страната, американците не бяха започнали да купуват автомобили Toyota с малки двигатели, а фракингът беше експериментална технология, която малка група учени се опитваха да популяризират, но без кой знае какъв успех.

Годината е 1970, а един барел петрол тогава струваше един долар и 80 цента, пише авторът на Bloomberg Businessweek Хавиер Блас.

Почти 50 години по-късно цената на "черното злато" се движи около 65 долара за барел, а американските петролни добиви отново се доближават до осемцифрените равнища.

Според много хора това е важна крачка към реализацията на една мечта, която за предишните поколения изглеждаше неосъществима - Съединените американски щати да се превърнат в най-големия петролен производител в света. Нещо, което е напълно възможно да се случи до края на тази година. По този начин страната би гарантирала своята енергийна независимост.

Ако САЩ успеят да покорят върха, който в момента се окупира от Саудитска Арабия и Русия, биха преобърнали световната геополитическа карта и вероятно биха променили дневния ред на световната енергетика. За Америка това може и да е нещо позитивно, но за планетата като цяло - едва ли, пише още Блас.

На първо място, влиянието на някои от най-големите играчи в световната политика през последния половин век ще бъде драстично понижено.

Американските дипломати вече няма да бъдат принудени да "ухажват" държави, като Саудитска Арабия, а страните от Организацията на петролните износители ще трябва да водят много по-трудни разговори помежду си за ограниченията в квотите за добив. Цените ще бъдат подложени на натиск, отваряйки стари рани в организма на картела.

За Русия нещата също ще се променят в голяма степен. Външната политика на Владимир Путин ще бъде лишена от важен инструмент за влияние, а за руските петролни олигарси ще стане доста по-трудно да поддържат жизнения стандарт, с който са свикнали.

Американският президент Доналд Тръмп пък гледа отвъд хоризонта на енергийната независимост, навлизайки в полето на глобалната доминация. Неговата администрация планира отварянето на огромни океански акватории за дълбоководен добив на петрол и за първи път от 40 години насам се обмисля сваляне на петролното ембарго от територията на Арктическото национално убежище за диви животни и растения (ANWR - Arctic National Wildlife Refuge).

За разработката на новите находища ще са необходими години, но потенциалът им е впечатляващ - предварителните проучвания сочат, че от земните недра могат да бъдат извадени близо 12 милиарда барела.

Всичко това звучи много добре, но САЩ трябва да внимават какво си пожелават, предупреждава Хавиер Блас. Той припомня климатичната статистика, според която последните три години са били най-горещите, откакто започва събирането на данни за средните температури през XIX век.

В плановете на Тръмп обаче не влиза развитието на енергийни източници, които биха били по-щадящи за околната среда. Някои от губернаторите на щатите по крайбрежието изразиха своите притеснения, че евентуален петролен разлив на практика би унищожил туристическата им индустрия, която също генерира приходи от трилиони долари.

Още по-застрашени са крехките биологични екосистеми в крайбрежните зони. Флорида, например, вече настоя за отлагане на решението за океанския петролен добив.

От друга страна, увеличеното предлагане на петролния пазар по всяка вероятност ще доведе до по-ниски цени в бъдеще, а това прави инвестициите в алтернативни енергийни източници, като соларните панели и ветрогенераторите, по-нерентабилни. В крайна сметка, икономическият ентусиазъм за тяхното развитие може сериозно да отслабне.

Така или иначе, локомотивите на петролната индустрия в момента работят под пълна пара, за което най-голяма заслуга има упоритостта на шистовите производители.

Техният триумф изглеждаше невъзможен само допреди няколко години. През 2014 г. Саудитска Арабия взе на прицел своите конкуренти, в това число и американските производители.

Вместо да съкрати производството, в опит да подкрепи цените на петрола, Рияд убеди совите партньори от ОПЕК да продължат да добиват на пълния си потенциал, вследствие на което цените паднаха до под 40 долара за барел през декември 2014 г., при положение че през лятото на същата година те се движеха на нива от над 100 долара.

Саудитците се надяваха, че по този начин ще задушат т. нар. "шистова революция". Първоначално изглеждаше, че опитът им ще бъде успешен - добивите на петрол в САЩ отстъпиха от достигнатите пикови нива от 9.6 милиона барела дневно и се понижиха до около 8.5 милиона. Много от малките компании, добиващи петрол от шистови находища, фалираха и хиляди хора загубиха работата си - от Пермския басейн в Тексас до полето Бакен в Северна Дакота.

Вместо да обявят поражението си обаче, американските петролни компании, които останаха на пазара, свиха драстично своите разходи, поеха допълнително финансово натоварване и продължиха да работят. Така се стигна до 2016 г., когато Саудитска Арабия първа "мигна" в тази игра.

Шейховете се споразумяха с Русия за свиване на добивите, а цената на петрола постепенно започна да се покачва. Американският лек суров петрол, който се използва за бенчмарк на борсата в Ню Йорк, поскъпна от 26 долара за барел през февруари 2016 г. до настоящите си нива от около 65 долара.

Това, което не успя да убие шистовите производители, всъщност ги направи по-силни. "Оцелелите" компании успяха да се трансформират в по-ефективни и по-бързи версии на своите предшественици, а ниските цени спряха да ги плашат. Шистовият добив вече не се свежда до пясък, пот и много късмет.

Технологията се превърна в ключов фактор - геолозите използват смартфоните си, за да насочват проучванията, а добивните компании използват по-големи и по-модерни сонди. При настоящите нива на цените шистовите компании имат възможност едновременно да повишат и своите добиви, и нормата си на печалба.

Фракингът (инжектиране на вода и химикали под налягане, които освобождават петрола в скалните шисти) също преживява своя ренесанс. А основните действащи лица вече не са само високорисковите пионери, като приятеля на Доналд Тръмп Харълд Хам от Continental Resources.

В "шистовата революция" участват големите петролни корпорации, като Exxon Mobil и Chevron. Резултатът от всичко това е исторически - през октомври миналата година нетният внос на петрол в Съединените щати (разликата между вноса и износа) се понижи до рекордно ниско равнище от едва 2.5 милиона барела дневно.

Това е най-ниската стойност от 1973 г. насам, когато за първи път този показател започва да се изчислява официално. Само преди десет години нетнният внос на петрол в САЩ достигаше 12 милиона барела на ден.

"През последните 40 години от арабското петролно ембарго насам бяхме свикнали с манталитета на енергийния дефицит. Сега, в резултат на шистовата революция, Съединените щати се превръщат в петролна суперсила", смята основателят на Центъра за глобална енергийна политика към Колумбийския университет в Ню Йорк Джейсън Бордоф, цитиран от Bloomberg.

За ОПЕК обаче възходът на САЩ на световната петролна сцена представлява огромно предизвикателство.

Ако картелът вземе решение за свиване на добивите, шистовите компании ще увеличат своя пазарен дял, а близкоизточните държави ще загубят възможността да оказват влияние върху цените. Единственото решение за ОПЕК е да продължи да поддържа настоящите квоти и да се надява нещата да се наредят от само себе си.

Ако крехкото споразумение между ОПЕК и Русия се разпадне, много е възможно това да се случи и със самия картел, прогнозира Хавиер Блас. Това не е невъзможно, защото Русия може да се превърне в големия губещ, ако шистовите добиви продължат да натискат цените на петрола надолу.

Русия използва именно петролните си приходи, за да финансира външнополитическото си влияние в "горещи точки", като Украйна и Сирия. Засега единственият полезен ход за Москва изглежда поддържането на взаимодействието със Саудитска Арабия и спазването на ограниченията за добивите - нещо, което никак не се харесва на руските петролни олигарси.

Успоредно с увеличаването на шистовите добиви, вносът на петрол от Саудитска Арабия в САЩ е паднал до 30-годишно дъно. Докато в същото време Китай и Япония стават все по-зависими от доставките на близкоизточен петрол.

Това дава много силен аргумент в ръцете на американските политици - да настояват за много по-сериозно участие на други държави в охраната на ключовите транспортни коридори, които свързват Северна Африка и Близкия изток с Азиатско-тихоокеанския регион.

И въпреки това, не всички сфетофари светят в зелено за Съединените щати, пише в своя анализ за Bloomberg Businessweek Хавиер Блас. Според него те не са имунизирани срещу влиянието на глобалните икономически цикли. Когато цената се повишава заради политическото напрежение в Близкия изток например, няма значение кой къде се намира и какви количества добива.

Петролът става по-скъп за всички, в това число и за американците.

Има и друг проблем - шистовата революция ощетява рафинериите, защото се оказва, че шистовият петрол просто е твърде добър за тях. Години наред американските рафинерии инвестираха милиони долари в оборудване, което да им позволи ефективната преработка на суровия петрол, внасян от Мексико, Венецуела, Канада и Саудитска Арабия.

Това са плътни сортове, с високо съдържание на сяра и ниско качество. Шистовият петрол, от друга страна, е толкова висококачествен, че при пеработката му не се отделя почти нищо за производството на остатъчни продукти, като дизела например - основното гориво за промишлените предприятия. Тези пречки обаче вероятно ще бъдат само временни "неравности" по пътя на развитието на шистовата индустрия.

Но това, според Хавиер Блас, не означава, че тя е някаква панацея, която ще реши всички енергийни проблеми на Съединените американски щати. Тя няма как да обърне тенденцията на климатичните промени, няма да намали и политическото влияние на петролното лоби в Белия дом и в никакъв случай няма да успее да неутрализира напълно влиянието на останалите петролни държави в геополитически план.

Търсенето на горива все още расте в световен мащаб, въпреки развитието на електрическата мобилност и възобновяемите енергийни източници, а това означава, че дори шистовите компании може и да не успеят да наваксат с темпото на световното потребление. На практика, можем да станем свидетели на рядко срещан феномен на пазара - едновременно повишение и на добивите в САЩ, и на цените.

Саудитска Арабия и Русия си остават най-сериозните препяствия по пътя към американската енергийна независимост. Те продължават да държат в ръцете си най-силните инструменти за влияние върху глобалното предлагане, въпреки че следят с по-голяма тревога представянето на американските шистови компании.

В очите на американците, които са преживели петролната криза от 70-те години и които са се редили на опашки по бензиностанциите, за да заредят автомобилите си, тези проблеми по всяка вероятност изглеждат незначителни. За тях възможността да определят собственото си енергийно бъдеще е била просто мечта.

От друга страна, празненствата по случай енергийната независимост може би са неуместни, тъй като игнорират факта, че американската икономика продължава да страда от друга огромна зависимост - тази от изкопаемите горива.