Годината е 2020, а глобалната икономика е в дълбока рецесия. Изминали са две години от решението на Съединените щати да наложат по-високи митнически тарифи за основните си търговски партньори. Тази мярка предизвиква ответната реакция на Китай, Канада, Европейския съюз и редица други държави.

Преговорите за изглаждане на разногласията се провалят на фона на взаимните обвинения и "меренето" на излишъци и дефицити. Ефектите от протекционистичните мерки първоначално изглеждат незначителни, докато икономическият растеж е все още силен. Но разходите на компаниите и потребителите постепенно започват да нарастват, инвестициите намаляват, а глобалната верига за доставки се разпада.

ПРез 2019 година бизнес цикълът в САЩ се обръща. В Китай доверието в корпорациите и тяхната способност да изплащат задълженията си се изпарява и финансовите пазари се сриват. Юанът се обезценява драстично, което прави китайските стоки още по-евтини за външните купувачи. В отговор американското правителство ограничава допълнително квотите за китайския внос. Това насочва потока от стоки, произведени в Поднебесната империя, към други държави, които също не издържат на натиска и въвеждат по-високи търговски бариери.

Икономическите показатели с влошават още повече, което води до загуба на десетки милиони работни места в световен мащаб.

Описаният сценарий е в полето на фантастиката, но преди десет години той можеше да се превърне в реалност, пише The Economist.

Ефектите от фалита на инвестиционната банка Lehman Brothers през 2008 година, който бе резултат от проблемите на ипотечния пазар в САЩ, бързо се пренесоха върху всички финансови институции в Америка и Европа. Банките спряха да заемат пари една на друга, цената на финансирането скочи драстично, а достъпът на бизнеса до кредитния пазар изчезна. Световната икономика буквално се задушаваше.

За 12-те месеца от април 2008 година до май 2009 година глобалният стокообмен, индустриалното производство и пазарната капитализация се понижиха по-силно, отколкото по време на Голямата депресия през 20-те години на миналия век.

За щастие точно тогава приключиха и паралелите с този мрачен период от историята на човечеството. Защото четири години след финансовия срив от 1929 година глобалната икономика все още не е успяла да се възстанови до предкризисните си нива, а обемът на световната търговия е намалял с две трети. За сравнение през 2012 година, четири години след фалита на Lehman, търговският оборот вече е надминал нивата си от 2008, инвестициите са се възстановили, а броят на хората, оцеляващи под линията на екстремната бедност, устойчиво намалява, припомня изданието.

Защо периодът след 2008 година беше толкова различен?

От една страна, правителствата разполагаха с много по-широк арсенал от инструменти и политики. Те успяха да стимулират икономиките си с увеличаване на държавните разходи и рязко понижаване на лихвените равнища. Техните предшественици от 30-те години, подведени от сгрешените постановки за балансираните бюджети и т. нар. "златен стандарт", прибягват до ограничения на вноса и други протекционистични мерки, което се оказва катастрофално за всички.

Другата причина за ефективността на държавните институции в овладяването на последствията от финансовата криза през 2008-2009 година е международното сътрудничество. През ноември 2008 година държавите от Г20 взеха колективно решение да осигурят фискални и монетарни стимули за своите икономики да се въздържат от изкушенията на протекционизма. Това даде гаранции на всяка отделна държава, че усилията й ще бъдат подпомогнати, а не възпрепятствани от останалите.

В рамките на Световната търговска организация всяко правителство можеше да следи какви ограничения налагат останалите и да реагира, когато се налага. Държавите работеха заедно за възстановяване на търговското кредитиране, което пострада след срива на финансовите пазари. Отделни държави все пак успяха да приложат някои умерени протекционистични мерки, но като цяло пазарите останаха отворени.

Този колективен отговор на кризата беше базиран на позитивното сумарно мислене. Федералният резерв на САЩ отпусна ликвидни средства в размер на трилиони долари не само на местните банки, но и на чуждестранните. Бяха договорени кредитни линии с централните банки на Европа и Япония, защото шефовете на Фед осъзнаха, че финансовата стабилност в глобален мащаб ще гарантира такава и на американските пазари.

Фокусът върху т. нар. "win-win" споразумения (такива, при който печелят и двете страни) позволи на правителствата да действат по коренно различен начин от този през 30-те години. Защитавайки интересите на глобалната икономика и свободната търговия, те осигуриха просперитета на собствените си държави, пише още The Economist.

Може ли тази система да проработи и сега?

За съжаление ситуацията не изглежда обещаваща. Настоящите геополитически търкания са продукт на идеята, че търговските взаимоотношения са игра с нулев резултат - печалбата на един е за сметка на загубата на друг. Все повече световни лидери застъпват тезата, че международните спогодби представляват посегателство върху суверенитета на техните държави.

Но фактите сочат, че трансграничният поток от стоки, услуги, капитал и данни вече е създал изключително силни зависимости между отделните страни. Фискалните, монетарните и регулаторните политики в една държава се отразяват на икономическия растеж във всички останали. Дори търговията и инвестициите да бъдат ограничени драстично, правителствата все пак ще трябва да решават колективни проблеми като климатичните промени, миграцията, киберсугирността, тероризма и епидемиите.

Твърдението, че една държава може да приложи пълен суверенитет и да се изправи сама срещу тези глобални предизвикателства, е не просто лъжа, а умишлено уронване на нейните защитни механизми срещу същите тези опасности и техните икономически и социални последствия, пише The Economist. Националната стабилност и просперитет изискват от съвременните държавници да работят заедно, ако искат да постигнат устойчивост на глобално равнище.

Със сигурност международното политическото сътрудничество вече не е прерогатив само на националните правителства, както в десетилетията след Втората световна война. В съвременния свят тези трансгранични връзки са продукт на различни "актьори" от всякакъв калибър. Парижкото споразумение за климата например стимулира научните изследвания и развитието на новите технологии, насочени към намаляване на вредните емисии. Отделни градове от различни държави сключиха споразумения за съдействие и обмен на данни с цел подобряване на екологичните си показатели. В банковия сектор бяха подписани международни договори, които ограничават банковата тайна и практиките за избягване на данъци, като в същото време правят банките много по-устойчиви на евентуални дестабилизиращи фактори.

Двустранните и регионалните споразумения могат да помогнат и за развитието на търговските взаимоотношения, дори и в рамките на Световната търговска организация, пише още изданието. Ясните търговски правила, валидни за всички, биха минимизирали търговските конфликти и биха изиграли ролята на силен стимул за инвестициите. Регулаторите, които в момента си играят на "котка и мишка" с няколко големи технологични компании, също биха приветствали възможността да се дефинират по-ясни и по-честни правила на играта.

Многостранното международно сътрудничество често се определя от скептиците като наивен идеализъм. Но всъщност е точно обратното - то е най-ефективната гаранция за защитата на националния интерес от гледна точка на всяка отделна държава. Както някога е казал Бенджамин Франклин: "Или ще се държим заедно един за друг, или ще увиснем поотделно".