Допреди няколко месеца трудно можеше да се открие човек, който да каже лоша дума за управителя на Европейската централна банка Марио Драги. Той до голяма степен носи заслугата за "спасяването" на еврото в разгара на дълговата криза през 2012 г., когато заяви, че "ще направи каквото е нужно", за да стабилизира единната валута.

Очакваше се в края на октомври тази година, когато приключва неговият мандат, Драги да бъде изпратен с почести и да заеме мястото си в пантеона на великите европейски лидери. Вместо това обаче неговите критици излязоха на преден план и то с пълна сила, пише The Economist.

Атаката срещу Марио Драги беше предизвикана от решението му да приложи нов пакет монетарни стимули, който беше представен на заседанието на институцията на 12 септември.

Пакетът включва намаляване на основния лихвен процент от -0.4% на -0.5% и връщане на т. нар. "количествени улеснения" - директни покупки на дългови инструменти от страна на централната банка.

По този начин ЕЦБ се надява, че ще успее да възстанови ръста на инфлацията близо до, но не над целевото ниво от 2%. Но най-малко седем представители на 25-членния борд, контролиращ политиката на институцията, са гласували против рестартирането на "количествените улеснения", включително управителите на централните банки на Франция и Германия. Според управителя на холандската централна банка Клас Кнот мярката е "диспропорционална".

В началото на октомври към критиците се присъединиха и представителите на "старата гвардия". Група от бивши централни банкери от Австрия, Холандия, Франция и Германия публикуваха становище, в което критикуват политиката на Марио Драги.

Според тях банката интерпретира погрешно своята роля за поддържане на ценовата стабилност, а действията ѝ все по-често се обвързват с политически фактори.

Един от хората, които са се подписали под това становище, е Отмар Исинг - първият главен икономист на ЕЦБ (от 1998 до 2006 г). Ако Марио Драги е "спасителят на еврото", то Исинг е един от неговите създатели.

Как може да се търкува този идеологически сблъсък в европейските финансови среди?

Преди 20 години, за да може единната валута да стане по-приемлива за германците, изпитващи панически страх от инфлацията, Европейската централна банка е създадена по модела на германската.

Контролът на инфлационните процеси заема централно място в нейната мисия. През 1992 г. тогавашният шеф на Еврокомисията Жак Делор дори се шегува, че не всички германци вярват в Бог, но всички до един вярват в Бундесбанк.

По времето на Исинг ЕЦБ започва работа с два основни инструмента - референтна стойност за ръста на паричното предлагане и сурови лимити за инфлацията (стойности под 2% се считат за стабилни). Постепенно обаче ограниченията за ръста на паричното предлагане отпадат, а Марио Драги гледа доста либерално и на инфлационните цели.

Според него целта от 2% е дългосрочна, а в краткосрочен план са допустими отклонения от нея и в двете посоки, което означава, че би толерирал и ръстове от над 2% за известен период от време.

През 70-те и 80-те години на миналия век наистина е била необходима тевтонска твърдост в битката с инфлационните процеси. Но тези времена отдавна са отминали, пише още The Economist.

Инфлацията в еврозоната е надвишавала нивото от 2% само в 29 от последните 120 месеца. А основният инфлационен индекс, който изключва волатилните стоки, като хранителните и енергийните продукти - нито веднъж за последното десетилетие.

На този фон твърдението на критиците, че политиката на Драги може да доведе до излизане на инфлацията извън контрол звучи абсурдно. То по-скоро потвърждава тезата, която Драги сподели в едно свое интервю за Financial Times - че е наследил "твърде консервативна институция". Това може и да дразни "старите пушки", но до голяма степен е вярно.

В навечерието на финансовата криза през 2008 г. ЕЦБ все още повишаваше лихвените проценти, докато останалите водещи централни банки вече бяха започнали да ги намаляват. През 2011 г., когато икономиката на еврозоната беше на път да попадне във втора поредна рецесия, ЕЦБ на два пъти повиши основния лихвен процент.

Тези грешки и забавянето на финансовите инжекции, в сравнение с "конкуренцията" в лицето на Федералния резерв на САЩ и Bank of England, накараха инвеститорите да се съмняват в способността на институцията да предотврати дефлацията на Стария континент.

Критиците на отрицателните лихви се опасяват, че те вредят повече, отколкото помагат, тъй като "удрят" по банковите печалби, а от там - и по кредитирането. Но през юни статистиката на ЕЦБ ясно показа, че европейските банки успяват да "прехвърлят" тежестта на негативните лихви върху своите клиенти, запазвайки положителните си финансови показатели.

Нещо повече - част от членовете на управляващия борд на ЕЦБ смятат, че лихвените проценти могат да бъдат свалени и още по-надълбоко в отрицателна територия.

Защо ЕЦБ разгневи германските спестители?Повечето германци са възпитани в убеждението, че спестяването е добродетел


В държавите от Северна Европа често се споделя мнението, че директните покупки на държавни облигации от страна на Европейската централна банка понижават изкуствено цената на финансирането за и без това задлъжнелите правителства от юга и по този начин им позволяват да отлагат болезнените реформи.

Донякъде е вярно, че тези държави се възползваха в най-голяма степен от "евтините пари". Но същото важи и за икономиките от северната част на континента. Германия, например, е пласирала на ЕЦБ държавни облигации за 368 млрд. евро, или 11% от брутния си вътрешен продукт, по данни на Бундесбанк.

Но това действително вкарва ЕЦБ по-дълбоко в мътните води на политиката. Институцията заложи лимит от 33% на дела от публичния дълг, който може да купи от всяка държава от валутния съюз. А този лимит скоро ще бъде достигнат за много държави, включително Германия и Холандия, чиито нива на задлъжнялост са сравнително ниски спрямо размера на икономиките им.

И тогава централната банка ще бъде изправена пред много неприятен избор. Тя може да увеличи лимита, но това би я превърнало в крупен кредитор, на когото някой ден може да му се наложи да решава дали дългът на дадена държава бъде преструктуриран или не. А това е изцяло политически въпрос.

Ако запази лимита на настоящите му нива, ЕЦБ ще може да купува активи само от държавите, които все още не са го достигнали. Това пък ще означава, че правителствата в Южна Европа ще продължат да бъдат основните "бенефициенти" на нейната монетарна политика.

Критиците на Марио Драги обаче пропускат основната причина за поддържането на рекордно ниските лихви - спадът в търсенето, който се наблюдава във всички богати индустриални държави, пише още The Economist. Иронията е в това, че този проблем е особено тежък именно в еврозоната и то до голяма степен благодарение на тежките фискални реформи, през които преминаха държавите от нейната южна периферия.

През първото десетилетие от съществуването на еврото растежът и инфлацията някак си успяваха да вървят "ръка за ръка", тъй като "свръхспестовността" на Севера се съчетаваше с раздутите разходи на Юга. Но "затягането на коланите" в южните икономики и повишаването на тяхната конкурентоспособност след дълговата криза от 2012 г. превърна и тях в нетни спестители.

А на север бизнесът и държавните институции така и не успяха да се пренастроят. Правителствата на тези държави все още са фокусирани върху изпащането на своите задължения. Експортно ориентираните комании печелят от слабото евро, но вместо да плащат по-високи заплати и да инвестират, те предпочитат да трупат "кеш".

Резултат от тази политика са огромните излишъци по текущата сметка в държави, като Германия и Холандия - между 7% и 10% от БВП. Средната стойност на този показател в еврозоната е около 3%.

Освен това потокът от критики срещу Марио Драги има и друга цел - да повлияе на неговия наследник Кристин Лагард, която поема ръководството на Европейската централна банка от 1 ноември с обещанието да преразгледа стратегията на институцията.

Лагард ще трябва да изслуша аргументите на "северняците", но ще трябва да им съобщи в лицето и някои неудобни истини. Потушаването на вътрешното недоволство ще бъде едно големите предизвикателства пред новия президент на ЕЦБ и първата стъпка към постигането на успехи, сравними с тези на нейния предшественик.