Цифрите сами по себе си са поразителни. Доналд Тръмп, Си Дзинпин, Нарендра Моди и Владимир Путин са на възраст над 70 години. Същото важи и за Реджеп Тайип Ердоган (Турция), Бенямин Нетаняху (Израел), Сирил Рамафоса (ЮАР) и Луиз Инасио Лула да Силва (Бразилия).

Президентът и върховният лидер на Иран са съответно на 70 и 86 години. Президентите на Нигерия и Индонезия са на по 73. Ако аргументът за старост звучи крайно, не забравяйте: никъде по света мъжката средна продължителност на живота не е над 85.

Повече от половината световно население, както и значителна част от територията и военната мощ на планетата, са в ръцете на мъже, по-възрастни от Роналд Рейгън, когато встъпи в Белия дом на - тогава - смятаните за екстремни - 69 години.

„Една от дестабилизиращите сили в днешния свят е напредналата възраст на хората, които го управляват“, пише анализаторът Джанан Ганеш за Financial Times.

„От една страна, възрастните лидери имат стимул да оставят след себе си наследство - велико постижение - преди времето им да изтече.“

Според Ганеш, добър пример за „наследство на всяка цена" е стремежът на Китай към обединение с Тайван. Същата логика стои и зад опита на Русия да си възвърне загубения след Студената война престиж и стратегическа дълбочина.

Живеейки паралелно, те съветват президенти и променят хода на Студената война. Как биха насочили САЩ днес?

Последните стратези: Какво остава от американската дипломация без Бжежински и Кисинджър

Дори амбицията на Доналд Тръмп да договори спешно мир в Украйна - макар и при унизителни условия за Киев - и желанието му да прекрои глобалната търговия независимо от икономическите щети, показват поведение на възрастен мъж, който бърза да остави отпечатък.

Проблемът не е в здравословното състояние на тези лидери, подчертава анализаторът. Повечето от тях са физически здрави и психически активни.

Истинският въпрос е в стимулите им. Те знаят, че не разполагат с десетилетия за действие, нито ще изживеят дълга пенсия, в която да понесат правни или репутационни последици от своите решения. Това отсъствие на дългосрочна отговорност създава предпоставки за рисково поведение.

И тук идва парадоксът: възрастта, която би трябвало да вдъхновява умереност и предпазливост, често води до обратното - безразсъдство. Това важи не само за лидерите, но и за избирателите, казва Ганеш.

Още по-тревожна, според него, е нестабилността, която се създава не от самото присъствие на тези възрастни лидери, а от въпроса какво ще се случи след тях.

В демокрациите има формални механизми за смяна на властта - поне докато бъдат спазвани. Но в (нека да ги наречем) алтернативните режими като тези на Путин или Си Дзинпин липсват ясни сценарии. Тогава вакуумът на легитимност може да бъде запълнен с интриги и сериозни конфликти.

„Арабската пролет се случи отчасти, защото група северноафрикански лидери - като тогавашния 80-годишен Хосни Мубарак в Египет - остаряха заедно. Представете си няколко далеч по-мощни държави, които трябва едновременно да подменят закостенели режими.“

Китайският лидер е намалил драстуично плановете си за меджународни пътувания и пропусна някои ключови срещи на върха, но продължава да води активна дипломация - като домакин

Си Дзинпин намалява международните си пътувания. Пекин мълчи, а светът се чуди защо

Още по-обезпокоителна е невъзможността да си представим какво ще последва. Путин и Ердоган управляват своите страни почти от началото на века. Си Дзинпин и Нарендра Моди са на власт от над десетилетие. Когато Али Хаменей става върховен лидер на Иран, Съветският съюз все още съществува. А Нетаняху, както и Лула, са стари играчи, които се завърнаха в политиката.

В много отношения, твърди Ганеш, тези държави са формирани по мярката на своите лидери. Именно затова западни дипломати често отговарят с елегантни догадки или откровено „не знаем“ на въпроса какво би представлявала една постпутинова Русия.

Трудно може човек да се сети за друг исторически момент, в който толкова много държавни ръководители са били в напреднала възраст едновременно. Дори в навечерието на Първата световна война - днес често свързвана с образа на старци с мустаци, пращащи младежи на бойното поле - кайзерът е бил в средата на петдесетте си години.

Как тогава Европа, континентът с най-висока средна възраст в света, се оказва изключение от тази тенденция към геронтокрация?

Ганеш предполага, че причината се крие в други особености на Европа. В общества, където политиката се схваща като борба за власт и нацията като семейство, нуждаещо се от закрилници, е естествено да се издигат „родителски“ фигури.

В Европа обаче, където управлението често се разбира като технократичен процес на оптимизация в условия на мир и благоденствие, това не е толкова валидно.

Именно затова до 2022 г., когато войната в Украйна напомни на Европа, че светът е по-суров, лидерите на континента бяха сравнително млади. Оттогава обаче дори Великобритания и Германия избраха нетипично възрастни фигури начело на изпълнителната власт - макар нито Киър Стармър, нито Фридрих Мерц все още да са навършили 70.

На този фон Ганеш твърди, че възрастта носи със себе си мъдрост, но и освобождаване от задръжки.

„Възрастта внушава социална отговорност, но и поставя личен срок за постижения. За да обясним безредицата на съвременността, по-добре е да посочим икономически тенденции и големи исторически сили. Но може би част от историята е, че няколко възрастни мъже се борят за оставянето на наследство възможно най-бързо. И ако това е така - значи нещата вероятно ще се влошат, преди да се подобрят.“